ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

356 48 1

Гледната точка на Анджел:
   Глупачка! Защо го направих? Напуснах Джъстин. Допуснах грешка. Признавам. Исках да избягам. Да се спася от квартала. Не очаквах, че ще ми бъде трудно. Това беше просто обикновен квартал, нали? Защо беше специален? Какво беше особеното в него? Все повече започвах да вярвам. Ирен, майката на Джъстин, ми беше казала. Не повярвах. Мислех, че изрича тези думи, защото е привързана. Грешала съм. Беше истина. Можеш да избягаш от Summerlin, но Summerlin няма да избяга от теб. Борех се с желанието да се върна. Проблемът беше, че ме теглеше и любовта. Не исках да се връщам. Също, както Джъстин не искаше. Сега разбирам. Трябваше да се вслушам в съветите на майка му. Помня това, което ми беше казала, когато за първи път останахме само двете. Разговорът все още се преповтаряше в съзнанието ми. Отново се беше оказала права. „Не задавай въпроси. Не го притискай. Не изисквай от него да ти разкаже всичко. Направи ли го, няма да можеш да го погледнеш в очите. Ще го намразиш. Няма да можеш да го прегърнеш, да го докоснеш, да го целунеш. Или се примири с правилата, или си върви.”. Не се примирих. Не можех да приема това, че Джъстин ще се превърне в безчувствен убиец. Не исках това бъдеще за себе си, за нас, за децата, които си бяхме обещали, че все някога ще имаме. Да, ако не ме бяха отвлекли, сигурно все още щях да бъда до него. Да го подкрепям. Да бъда любовта на живота му. Но… не мога. Вярвам, че ще намери друга. По-добра от мен, макар че сърцето ми се свива при тази мисъл. Мисълта, че ще обича друга, че ще се посвети на друга, ме изпълваше с гняв и ревност, но това беше моето решение. Аз го взех, а той го уважи. Дори не се опита да ме спре. Това също ме тормозеше. Казваше, че означавам всичко за него. Защо тогава не реагира? Лицето му беше безизразно, в очите му нямаше емоции, сякаш… сякаш просто се примири. Преструваше ли се, опитваше се да не показва слабост и болка, или просто Summerlin беше изсмукал всички ценности от него. И за мен беше тежко. Джъстин беше изпратил Ноа с мен. Докара ме до апартамента на Дения, където се бях настанила и три дни стоя пред входната врата. Отпратих го. Не исках да стои на пост като гвардеец двадесет и четири часа в денонощието. Макар че… с Дения се сближиха. Тя го канеше за вечеря, а вечерта му позволяваше да остане на дивана. Ноа го оценяваше и забелязах, че между тях припламна искра. Много по-ярка и по-силна, отколкото тази с Лео. И все пак… Ноа беше дясната ръка на Джъстин. Аз не исках този живот за себе си. Какво остава, ако приятелката ми се забърка в това?
   Измина седмица, но чувствата, които горяха в сърцето ми, не стихваха. Джъстин ми липсваше. Дения правеше всичко по силите си, за да ме разведри. Разбира се, изтъкна това, че аз наистина съм много глупава, а постъпката ми бе необмислена. Изнесе ми невероятна лекция за това, че съм имала истински мъж до себе си. Мъж, който е способен да убива, заради мен. Мъж, който пред другите е груб, жесток и безкомпромисен, но с мен е нежен, мил и любящ. Мъж, който ме смяташе за своята кралица, а аз съм го изпуснала. Права беше. Не твърдя обратното. Просто исках нормален живот. Не исках да бъда в опасност, но любовта беше по-силна от всичко.
   Не съм виждала Джъстин от седем дни. Имах усещането, че са минали години. Толкова много ме болеше. Задушавах се в апартамента на Дения. Излязох. Вървях. Прекосих целият Лас Вегас, а когато вдигнах поглед и се огледах, забелязах, че съм в Summerlin. Краката ми сами ме доведоха. Какво друго мога да кажа? Обикновените хора се разхождаха по уличките. Децата си играеха, а ароматът на домашно приготвена храна се носеше от отворените прозорци. Продължих да се разхождам наоколо, опитвайки се да притъпя чувствата си към Джъстин, които неугасваха. И знам, че дълго време няма да го направят. Озовах се пред кафенето. Никой не ме забеляза, което беше добре. Погледнах вътре. Видях, Джъстин, Джейсън, баща им, Арън, Стан, Блейк, Ноа, Доминик и още куп познати лица. Усмихнах се. Това беше моето семейство. Защо го изоставих? Погледът ми се задържа върху момчето, пленило сърцето ми. Говореше с Ноа и брат си и се смееше. Значи не е по работа. Изглеждаше щастлив. Сякаш ме беше забравил. Възможно ли е наистина да е успял? Толкова бързо? Усмивката ми се замени с горещи и горчиви сълзи. Как ще го преодолея? Реших, че ще е по-добре да си вървя. Не исках да рискувам да ме забележат. А, и не исках да прекъсвам разговорът им. Забавляваха се.

Summerlin(BG Fanfiction)Read this story for FREE!