Summerlin(BG Fanfiction)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Гледната точка на Джъстин:
   Събудих се твърде рано. Слънцето тъкмо изгряваше, а Анджел все още спеше. Светлината от прозореца я огряваше и приличаше на истински ангел. Моят ангел. Излежавах се още няколко минути, неспособен да откъсна очите си от нея, преди телефона ми да извибрира. Погледнах и видях, че имам съобщение от Ноа. По дяволите, тази работа нямаше край. Бях забравил, че казах на момчетата да задържат идиота на Делгадо, който пребих в кафенето. Имах недовършена работа с него. Надявам се, че след юмрука, който получи вчера вече се е научил, че не трябва да ме заплашва особено, ако не е в състояние да изпълни заканата си.
   Станах от леглото, взех си набързо един душ, преоблякох се с чисти дрехи и преди да тръгна целунах моето ангелче. Никак не ми се искаше да я оставям сама. Единствено това, че съм поставил охрана пред къщата донякъде ме успокояваше. Не можех да позволя с нея да се случи нещо, тя е любовта на живота ми, моята светлина в живота. Ако не беше нейната любов, щях да се превърна в един безчувствен и безкористен човек. Благодарен съм, че пътищата ни се пресякоха, защото не мога да си представя живот без нея.
   Не ми отне много, за да отида на мястото, където Ноа държеше нашия пленник. Още с влизането ми обаче забелязах, че е получил нови синини.

- Какво става? Да не би да е имало проблеми? – попитах приятеля ми.
- Няколко, но нищо, за което да се тревожиш. Ние с нашия нов приятел ги уредихме. – усмихна се той, а аз се засмях с него. Отидох до стола, на който беше вързан човека на Делгадо и отпуших устата му.
- Как е? Липсва ли ти шефът, или искаш да ни погостуваш още малко? – зададох му въпрос, а той за малко да ми се изплюе в лицето. Нещастник.
- Джъстин, според мен можеш да ми го оставиш още ден-два. Ще се опитам да го науча на възпитание, защото явно няма такова. – ядоса се Ноа.
- Как ли пък не? Няма да остана при такива боклуци. Имам работа, но ми унищожихте стоката. Как ще се върна сега? – каза раздразнено.
- Ще се върнеш, не се притеснявай. Аз лично ще те заведа при началника ти. А, и вината си е твоя. Казах да не се продава. Ти не ме послуша, това е наказанието ти.
- Мен, ако питаш му е малко. – обади се приятеля ми.
- Вярвам, че Делгадо ще довърши нашата работа, Ноа. Да не си цапаме ръцете.
- Както кажеш. – съгласи се той.

   Все още беше рано, но не можех да понасям този човек. Самото му присъствие ми лазеше по нервите. Ноа ми помогна да го измъкнем от стола, за който беше завързан и наново да се подсигурим, че няма да избяга. Отново му запуших устата, за да не започне да дрънка глупости. Вкарахме го в колата и приятеля ми седна на задната седалка с него. Подкарах колата към склада на Делгадо. Време беше да им припомня какво може и какво не в моя квартал.
   Паркирах колата пред сградата, а отвън нямаше жива душа. Явно всички още спят, но не се и учудвам. Само аз съм достатъчно луд, че да не мога да се излежавам като нормалните хора.