До всичките ми читатели(не че са много)!
Не знам дали помните, но бях обещала. Обещание което дадох публично на себе си. Обещах си, че моя край ще дойде, когато погледа му вече не е върху мен. Днес зададох важен въпрос на Момчето със зелените очи. Попитах го, дали иска да спра. Вече да нямаме някакви моменти. Моментите, за които пиша поезията си. Моменти, на ласки красиви, ала отдавна забравени. Казах му, че ако отговора е "да", повече никога няма да се доближа до него така. Повече никога няма да направя нещо, което да подсказва за любов. Никога няма да се повторят всички тези неща. И той отговори "да". Той иска да е свободен от мен. Аз му напомням за тъмната му страна. Той не иска това. За това каза "да". И аз ще спра. Но обещанието ми... аз наистина си обещах това. Казах си че ще сложа край на всичко. Че ще сложа крайна живота си. Не искам да умра... не още. Искам да съм до него. Но той не иска.
Въпроса ми към вас:
Какво да направя?
Оставям ви да решите съдбата ми. Аз не мога. Нямам сили за това. Да спра ли завинаги и своята мъка, и мъката на всички около мен? Вие решавате.
YOU ARE READING
ЕМО поезия
PoetryПоезия, пропита с кръв. Моите чувства, макар и оскъдни, са вложени в тези редове. Тук заключих сърцето си. Тук избяга душата ми. Любовта не е само красива искрица, вливаща надежда в живота. Тя може да е и кървава река, понесла смъртта към теб. Може...
