Разхвърляни мисли на една изгубена душа

Черен е светът

Отдавна от студ сковани са ми мислите.
Отдавна в пламъци гори ума ми.
Незапълнени до кога ще бъдат липсите?
Кинжал още стърчи от сърцето ми...

Дяволът за мен би си освободил трона,
Адът е Рай в сравнение с душата ми.
Певицата май си глътна микрофона,
когато чу как пее сърцето ми...

Това не е балада,а мъртвешка песен,
грозен танц с танцуващите врани,
ритъмът за следене не е лесен,
паяк от чувствата ми се храни...

Овил е тялото ми в копринена паяжина,
плете,плете,плете своите схеми,
съзнанието ми навил е на пружина,
дърпа и къса всички дилеми,проблеми...

Скъсани пак са всичките рокли,
парцали,от зимния вятър развяни,
чувствата кога сухи,кога мокри,
животи се търкакят по пода разпиляни...

Подритвам сърца и счупени кости,
кръв бошува в тънки,ледени вени,
Емоциите ми,Бог да ги прости,
останаха под блатни лъжи потопени...

Целувам кожата ти солена,изпотена,
заклещвам се в раздути обещания,
дърпам си косите,пак съм уморена,
от твоите черногледи завещания...

Черно е небето,черен е светът,
пързалям се по лед от лъжливи спомени,
запечатан завинаги остава ти вкусът,
на грях,на плът,на мен,на кръв...