The Perfect Murder

Chapter 15 | "Once upon a December..."

13.01.2014

Вчера, 12.01. още един член на групата имаше рожден ден – Зейн Малик. Щеше да навърши двадесет и една. Колко жалко наистина. Толкова млад като останалите си колеги и приятели, но.. уви умря твърде млад. Може би само те си знаеха какво е да умреш млад. Това е буквално най-ужасното нещо. Никой не иска да му се случи и не го пожелава дори и на врагът си. Но тя.. тя не само го пожела, а сама го извърши. Гледала е как страдат и агонизират без дори да ѝ мигне окото. Що за чудовище е тя? Няма ли сърце или поне съвест? Очевидно нищо, съвсем нищо. Каква е била причината, за да ги убие? Какво ли толкова са ѝ биле виновни и са я накарали да страда, че тя да ги намрази до такава степен? Или просто са биле илюзии на болния ѝ разсъдък..

Стана това, от което Даниел много се боеше. Родителите на момчетата се обадиха да питат дали има нещо ново. Това бе най-трудната част. Не знаеше какво да им каже и прибягна до онези изтъркани полицейски извинения. В замяна получи упреци и ридания от страна на изтормозената майка. Всъщност бе майката на Зейн, кой знае какво бе преживяла в рождения ден на синът си. Той ѝ бе единствения син. А баща му, който е от пакистански произход сигурно е дори по-зле, защото в неговата религия първородния син е най-важното и ценно дете в семейството, а сега го изгуби. Ами сестрите му? Както и останалите братята и сестри на петимата, те как ли преживяват всичко? Сигурно им е твърде тежко. Едва ли загубата на толкова близък за тях човек е лесна. Какви глупости говоря, загубата на близък въобще е едно от най-тежките емоционални преживявания. А като се има в предвид, че това е станало толкова безсърдечно и животът им е бил отнет насилствено го прави още по-ужасно. Едно е да бъде отнет от болест или естествена смърт, но друго е причинена от убийство смърт. И така смърт заслужава най-тежкото възможно наказание!

Поредния ден от седмицата. Времето минаваше толкова бързо. Но най-лошото бе, че нямаше абсолютно никакви улики или доказателства. Ако всичко продължаваше да е толкова неясно може би случаят щеше да отиде в папката с 'Неразрешени случаи'. Там присъстваха съвсем малко на брой убийства с неизвестен и неоткрит извършител. Това обаче нямаше да се случи с този. Този така заплетен случай щеше да излезе наяве скоро, много скоро.

В обедната почивка Даниел излезе да се поразходи. В такова лошо време не се срещаха много хора по улиците. Особено в понеделник, първия работен ден. Всеки бе някъде по работа. Роуз Хил парк беше доста пуст. Това позволяваше разсъждаването на спокойствие, но тишината понякога можеше да те побърка. На една от близките пейки забеляза нещо. Приближи се да го види. Кутия, която се досещаше какво прави там. Но как и от къде знаеше, че ще е там точно сега? Сигурно го следеше. Огледа се, но не съзря жива душа. Тя беше като призрак. Едновременно бе там, но никой не можеше да я види. Как така? Криеше се в сенките, те ѝ бяха като укритие и приятели. Явно само сенките и останаха и никой друг. Той седна и отвори кутията. Имаше музикална кутия и медальон с форма на ключе. Този път листът, който бе използвала за писмо беше по-различен. Беше състарена хартия. Има доста начини, за да се направи така, че не е много учудващо. Отвори го и зачете.