Up {Harry Styles Fanfic }

Two weeks

Гл.точка на Хари:

Слънцето огря лицето ми наполовина карайки ме да изстена. Завъртях се и сложих възглавницата върху главата си.

-Харолд, Ставай. Стига си спал.-измънка Роб дърпайки чаршафите.

-Изчезвай.-процедих през зъби и забих главата си във възглавницата. Главата ме болеше ужасно и нямах никакво намерение да ставам от леглото в близлите.... Знам ли, десет години.

-Трябва да излезеш от проклетата стая. Знаеш ли изобщо кой ден сме?-досадният му глас продължаваше да тероризира ушите ми. Изпсувах и се обърнах с лице към него.

-Току що научих, че е ден.-констатирах опитвайки се да фокусирам погледа си. -Сега ако обичаш излез, защото главата ме боли и обещавам ти ще си го изкарам на теб.-троснах се и станах. Краката почти не ме държеха, но успях да стигна до шкафа с алкохола. Отворих го и се загледах. Какво да взема?

-Не можеш да продължаваш така.-простена и затвори шкафа пред лицето ми. Изгледах го за кратко след което отново го отворих и взех бутилка с вино.

-Само стой и гледай.-ухилих се накриво и отворих шишето. -За теб, татко.-вдигнах бутилката и отпих. Течността премина през гърлото ми оставяйки следи.

-Знам, че ти е трудно и че те боли, но Хари..... Минаха две седмици и ти само пиеш и спиш.-обясни очевидно и взе бутилката от ръката ми. -Време е да спреш, синко, моля те.

-Нищо не знаеш. Ако искаше да ми помогнеш още тогава щеше да ми кажеш къде е, но.... Неее. Защо да го правиш?-вдигнах рамене подигравателно и се запътих към леглото. -Щом не ти харесва начина ми на живот, можеш да си вършиш. Не те задържам в никакъв случай. Върви си и бъди щастлив.-посочих му вратата и грабнах виното от ръцете му. Отпих още една гледка и дръпнах завесите обратно.

-Имам предложение за теб. По работа.-рече и седна на леглото. Отчаяното му изражение ме караше да се смея. Повдигнах вежди и му направих знак да продължи. -Ела и работи с мен. Ще обикаляш света и ще работиш нещо, което ти харесва. Ще ти плащам и ще бъде точно така както говорихме преди.-предложи, изправи се и сложи ръката си на рамото ми. Мразя, когато прави така.

-Това беше преди години. Мисля, че си закъснял с предложението с... Знам ли? Пет -шест години?-отвърнах сухо и махнах ръката му от рамото си.

-Трябва да я забравиш. Разбери, че така е най-добре и за двама ви. Единственото се наранявах те......

-Не ми казвай, кое е добре и кое не за мен. Ясно?-прекъснах го.

-Живота продължава и щом тя избра да си тръгне, не можеш да я връщаш.-продължи тъпата си проповед.

-Беше ядосана и затова реши така. Можех да я спра, но не.... Ето ме сега тук, седя си далеч от единственият човек, за когото ме грижа.-отвърнах ядно и оставих бутилката.

-Ела с мен и обещавам ще я забравиш.-обяви въодушевено. Наистина не мога да продължавам така. Може би, Роб е прав и трябва да продължа напред. Щом Грейс успя и аз ще мога. Надявам се,че с времето наистина ще избледнее като един ненужен спомен.

-Добре, но няма да нося костюм.-предупредих.

Гл.точка на Грейс:

Изминаха две седмици от както се качих на самолета. Две седмици след като разбрах за ужасната лъжа. Две седмици без Хари. Иска ми се да кажа, че всичко е наред и че живота ми е хубав, но..... Колкото и да се старая не мога. Не мога да го забравя. Толкова спомени, моменти и обещания отидоха на вятъра. За първи път се чувствам истински сама.

Загледах се прозореца. Същия път от една седмица. Минавам го всяка сутрин, за да стигна до работата си. След като пристигнах в Сиатъл успях да се запиша в университета. Все пак ми остават още две години докато завърша. От една седмица работя в едно малко списание като пътуващ журналист. И след седмица е първото ми пътуване.

Не мога да кажа, че не се вълнувам и радвам за новата си работа, но нещо липсва. Нещо ми липсва и ще липсва още дълго време, но ще го забравя..... Каквото и да ми струва.