Беше сумрачна и студена утрин. Мъгла се стелеше по улиците. За пръв път от години беше толкова ниско. Нямаше коли по улиците. Нямаше минувачи. Сякаш целият град бе празен.
Роксана стана рано. Родителите и още дремеха в стаята си, за това момичето успя необезпокоявано да закуси и да си събере чантата макар, че съдържанието и се състоеше от две тетрадки по всичко, главно по рисуване и няколко учебника.
-Ро трябва да тръгваш.- чу се заспалият глас на майка и.
-Тръгвам.- напевно отговори момичето.
Скоро и дървената вратата се захлопна зад нея. Роксана се закова когато обувките и изчезнаха под мъглата. Беше странно...много странно. Сякаш мъглата се опитваше да погълне краката и.
Момичето се усафери след първоначалната си изненада и се запъти по добре познатият път.
-Далия?- провикна се Роксана когато наближи гробището.
-Далия изчакай ме де!- вече се изнервяше.
Когато Ро се затича към приятелката си фигурата която приличаше на Далия изчезна.
-А...- измъннка тя. Беше се озовала на входа на гробището. За пореден път Роксана прокле месоположението му. Мразеше гробища. Мястото където толкова историй свършват. Намират своя край под купчина пръст и камък обявяващ кой си бил. Но камъкът никога не казваше за самият теб, за твоята история. Казваше само име и дата..нещо толкова безполезно.
Момичето се запъти напред. Подмина входа. Тъкмо когато се успокои от вътре, от един мавзолей долетя писък. Роксана се закова на място и бавно се обърна по посока на зловещия звук. Чак сега забеляза че мъглата каточели заобикаляше мавзолеят.. а самият той, беше величествен.
Представляваше голям каменен масив, на него в самият камък бяха изобразени.. Елфи!
Сякаш камените им очи я заковаха, не и позволяваха да мръдне. Бяха толкова изящни. Роксана се бореше с желанието да влезе и да ги разгледа, любопитството кой е погребан там я глозгаше. Трябваше да види.
-Ро!- гласът на Далия прозвуча досами ухото и изкарвайки я от вцепенението.
-А?- измънка отвеяно Роксана.-Къде е мъглата?- фокусира се. Нямаше мъгла. Имаше коли, имаше и минувачи. Погледна настрани с мисълта че и мавзолеят няма да е там.
Не беше, и в същото време беше. Изящната постройка каточели се бе отдалечила. Още беше в гробището, но беше в дъното под един огромен ясен.
-Ро добре ли си?- попита още по притеснено Далия.
-Да, защо?
-Мълга? Мавзолей? Ефи?!
Далия се опули когато най-добрата и приятелка се обърна и и направи чимбер.
-Не откачай Дал.- проговори тя равнодушно.- Ти кога дойде тук?
-Аз съм с теб още от къщата. Не помниш ли? Излязохме заедно и се запътихме към училище?
Роксана се обърна за последен път към мавзолеят и после продължи на пред.
Слънцето грееше напук на студеното време, децата бързаха към училището, макар всички да знаеха че нито те нито госпожите искаха да са там.
Училищният ден както винаги мина бързо. От междучасие в междучасие. Днес обаче Роксана не рисува елфи. Днес тя се опита да нарисува мавзолея.
-Ъх, Ро спри с тези глупости.- някой я дръпна. Роксана се обърна и погледна ядосано Мей. Мей беше малка, русокоска с тъмни очи. Никой не се съмняваше че е красавица.
-Разкарай се Мей.- отряза я ядосано.
-Айде бе Рокс стани да правим нещо!- изчурулика момичето
-Аз правя нещо.- Роксана се ядосваше.
-Пак с тези смотани елфи. Разбери няма някой толкова съвършен! Никой не е толкова красив и изящен! Спри да търсиш това, защото го няма!- развика се Мей. Тези и думи привлякоха погледите на целият клас.
-Точно от твоята уста звучи възможно бейб.-провикна се закачливо някакво момче.
-Аз съм същински красавец!-обади се друг.-Сега работя за изящество!-класът се разсмя. Скоро и Роксана се присъедини към общия кикот.