"Амелия." Хари извика името ми от другата стая. Изпъшкох и станах от леглото си, отивайки към офиса на Хари, където той седеши зад голямото си бюро с разпръснати документи. Откакто ми разкри какво имаше в кабинета си, сега винаги държеше вратата отворена.
"Да?" Надзърнах с глава в стаята, гледайки състоянието му на стрес.
"Току-що получих телефонно обаждане, че очилата и контактните ми лещи са дошли. Можеш ли да отидеш да ги вземеш? Прекалено съм затрупан от работа." Промърмори той, поставяйки лакти на масата и разтривайки слепоочията си с пръсти.
Нетърпеливо се усмихнах и кинах.
"О, супер, вече дошли?" Казах аз с вълнение.
"Да, за съжаление са." Той изправи устните си в права линия, докато аз бях развълнувана.
"О, не се отчайвай толкова." Засмях се, преди да изляза от стаята и да сляза до входната врата, за да си обуя обувките.
Обух ежедневните си маратонки и излязох от апартамента, сканирайки баркода си, за да заключа вратата след себе си. Лекарският кабинет не беше толкова далеч оттук, така че това винаги беше плюс. Все още бях малко напрегнато от това, че бях сама, но бях сигурна, че всичко щеше да бъде наред. Бях стигнала до заключението, че не можех да вярвам на никого на това място освен на Хари.
И може би бях луда, че изобщо го казвах.
Качих се в асансьора и отидох чак до болницата, като държах главата си ниско и зрителния ми контакт сведен до минимум. Просто наистина не исках никой да говори с мен. Просто трябваше да взема очилата и да изляза.
Влязох в малката болница и отидох на рецепцията. Знаех, че очният лекар беше тук, но наистина не знаех къде се намираше и нямаше да го търся, защото като се познавах, просто щях да се загубя.
Дамата на рецепцията записа нещо на голяма диаграма, преди да спечеля вниманието й.
"Здравейте, извинете, трябва да взема рецепта за очила. Знаете ли къде да отида за това?" Попитах учтиво.
"Да, очният лекар точно е в обедна почивка в момента, така че ако можете просто да изчакате тук за няколко минути, тогава ще Ви се обадя, когато се върне." Инструктира тя и аз кимнах с лека усмивка. Наистина просто исках да вляза и изляза възможно най-бързо, но предполагам, че нямаше да стане така.
Провървьх разстоянието и седнах на един от столовете в чакалнята и поставих ръце в скута си. Не можех да не забележа жената на няколко места от мен ридаеща на рамото на приятелката си. Изглеждаше в доста тежко състояние, честно казано. Тъмният й опушен грим се стичаше по бузите й, а раздразнената й коса беше цялата на възли и рошава. Тя носеше къса рокля с леодардов десен, която на практика падаше от раменете й. Тя плачеше силно през размазаните си розови устни, докато приятелката й в също толкова окаяно облекло се опитваше да я успокои. Изглеждаха така, сякаш бяха имали много лоша вечер в клуб.
"А-аз просто не р-разбирам защо някой би направил т-това с него." Неудържимо заекна тя измежду риданията. Сърцето ми се късаше за тази жена, която очевидно плачеше за някой, когото обичаше. Заради нея се надявах да не е мъртъв или нещо подобно.
"Той винаги ми казваше, че ще се оженим някой ден." Тя продължи да плаче на приятелката си, докато аз подслушвах от другата страна на стаята. Боже, толкова ми беше жал за нея. Да обичаш някого толкова много и да искаш да прекараш остатъка от живота си с него е голяма работа. Тогава да се случи нещо брутално на този човек може да бъде разтърсващо.
"Никой дори не знае кой го е направил. Той беше застрелян и оставен в кабинка в тоалетната, Ашли!" Жената изрида на приятелката си и стомахът му се преобърна.
Господи.
Хари уби този човек. Той уби този човек, защото щеше да ме изнасили. Този мъж, който уж е щял да се ожени за тази плачеща дама, но тя не знаеше, че той ме нападна в тоалетната.
Кракът ми започна да потропва многократно по пода и изведнъж се почувствах много притеснен. Не можех да бъда тук в момента, не можех да седя в една стая с тази ридаеща жена, която твърдеше, че обича мъж, който се опита да ме нарани. Беше прекалено, не можех да се справя.
"Госпожице, очният лекар може да ви види сега. Надолу по коридора вдясно." Рецепционистката разкъса мислите ми. Не загубих никакво време преди да скоча от мястото си и да зякрача по коридора. Чувствах, че ме обземаше странно чувство на вина, а не трябваше. Не трябваше да изпитвам вина за някой, който се беше опитар да ме изнасили.
Но изпитвах вина за наивната жена, която не познаваше човека, когото обичаше. Тя имаше планове с този мъж, обичаше го, но не го познаваше. Това завинаги щеше да ме кара да се чувствам виновна.
Влязох в кабинета на очния лека. и взех очилата и контактните лещи на Хари. След учтива размяна на думи се отправих обратно, без да контактувам с жената, която все още плачеше от все сърце. Не можех да издържа още и една секунда, беше прекалено.
В секундата в която се върнах до асансьора, изпуснах дъха, който задържах. Тялото ми се облегна на стената и затворих очи. Сърцето ми биеше в гърдите ми и имах чувството, че ми прилошаваше.
Това беше по моя вина. Аз съсипах живота на тази жена. Ако не бях влязла в онази тоалетна, нищо от това нямаше да се случи. Ако не бях вътре, тогава този пиян човек щеше да попадне в онази празна тоалетна и веднага да излезе обратно.
Сълзите започнаха да пълнят очите ми и тялото ми замръзваше. Всичко свързано с това беше бъркотия и всичко се въртеше светкавично в главата ми. Гърлото ми се стегна, а ръцете ми бяха ледени висулки. Насълзените ми очи изгаряха от светлините на асансьора и се надявах да стигна до етажа си възможно най-бързо.
След това, което се усещаше като цяла вечност по-късно, вратата се отвори грациозно и аз не изгубих никакво време преди да избягам навън. Дори не знаех защо бягах, но го правех. Ръцете ми бяха стиснати около бялата торбичка с рецептата и сълзите напояваха бузите ми, докато отворях вратата на апартамента. Бързо се качих нагоре по стълбите и преди да се усетя, бях обратно в офиса на Хари.
Той седеше в същата позиция на бюрото си и се взираше в документите по цялото си бюро, държейки химикалка в ръка.
Той ме чу да влизам, но държеше очите си приковани към бюрото.
"Взе ли ги?" Попита Хари, докато пишеше на един от листовете.
Стоях мълчалив, твърде уморена, за да отговоря. Гърдите ми се повдигаха и спускаха и имах чувството, че току-що бях загубила бял дроб.
Той вдигна поглед към мен с поглеждайки два пъти. Първият поглед беше нормален, но след това, след като го удари, той отново погледна към мен с притеснено изражение. Веждите му се събраха, а очите му се разшириха.
"Защо плачеш?" Попита той, връщайки писалката на бюрото и моментално напрягайки чертите на лицето си от притеснение.
Сълзите продължаваха да се стичат от очите ми и аз приклекнах на земята, слагайки глава в ръцете си. Чувствах се слаба и не можех дори да се обоснова. Искаше ми се да можех да се справя по-добре, но просто не можех. Всичко, което исках да направя беше да плача.
Чух как Хари стана от стола си и се приближи до мен.
"Амелиа какво се случи? Някой направи ли ти нещо?" Започна да казва той с повече тревога в гласа си. Веднага поклатих глава в ръцете си, но продължавах да плача в дланите си.
Той се наведе и седна на пода, обгръщайки голите си ръце около гърба ми и ме придърпа към гърдите си. Плачех и ридаех, мразейки се, че бях толкова слаба. Боже, през толкова много бях преминала, трябваше да съм по-силна от това.
Седях между дългите му крака, свита в топлите му гърди. Звуците от тихото му дълбоко дишане ми помагаха да се успокоя, но не беше достатъчно, за да спра сълзите си.
"Скъпа, моля те, трябва да ми кажеш какво се е случило." Дрезгавият му глас прошепне, карайки гърдите му да идвибрират срещу ухото ми.
"Аз съм причината, човекът да е мъртъв." Заекнах, докато криех лицето си в гърдите му.
"Кой човек?" Започна той, като държеше ръцете си здраво около мен. "Човекът от бара?" Добави той осъзнавайки се.
Бавно кимнах, докато бършех сълзите под очите си. Той се отдели мялко от мен и надигна брадичката ми нагоре, за да го погледна.
"Аз го убих, Амелиа, не ти." Каза той, докато бавно местеше очите си напред-назад между моите.
"Но ако аз не бях в онази тоалетна, той все още щеше да е жив и приятелката му нямаше да бъде с разбито сърце." Гласът ми отслабна, докато се опитвах да му обясня вината си.
"Какво? Ако ти не беше в тоалетната, той просто щеше да го направи на следващото момиче, което беше видял! А приятелката му е излизала с боклук." Обясни той, държейки се така, сякаш бях луда, че се чувствах по този начин.
"Тя е с разбито сърце. Щяла е да се омъжи за него. Видях я да си изплаква очите в болницата заради него." Казах, докато дъхът ми се ускоряваше - представяйки си плачещата жена в чакалнята.
"Трябваше да се наведеш и да кажеш, че се е опитал да те изнасили, Амелиа. Той беше шибан мръсник; трябва да си благодарна, че е мъртъв." Обясни Хари, докато прокарваше ръка нагоре-надолу по гърба ми.
"Аз го убих." Повторих, докато несъзнателно държах сребърната му висулка, седяща на гърдите му.
"Спри да го повтаряш. Ти не си убила никого." Прошепна той успокоително.
"Аз убих Зейн." Изплюх веднага, карайки го да затегне леко хватката си. Спомних си, как Хари ми крещеше, казвайки ми, че може той да е дръпнал спусъка към Зейн, но аз го бях убила.
"К-какво?" Възкликна той, гледайки ме объркано.
"Ти ми каза, че аз убих Зейн. Така че сега съм убила двама души." Измърморих аз.
"Аз застрелях Зейн." Той прочисти гърлото си и отговори плахо.
"Ти натисна спусъка, но аз го убих." Повторих почти същите негови думи от тази случка. Не знам дали повдигането на тази тема щеше да го ядоса, но не ме интересуваше. Просто излагах реалните факти.
"Амелия, моля те-" Започна той.
"Аз съм убийца.Хари. Аз съм отговорна за смъртта на тези хора. Убих човека в тоалетната, убих Зейн и в крайна сметка ще убия всеки друг, с когото общувам." Казах, разпалвайки се отново, избълвайки всичко, което преминаваше през главата ми.
"Амелиа." Той се намеси отново.
"Заслужавам да отида в ада." Измрънках, докато ръцете ми започваха да треперят.
"Амелиа!" Той повиши тон, повтаряйки името ми отново, за да привлече вниманието ми. Спрях да говоря и погледнах разпаленато му изражение. Ръката му отново хвана брадичката ми и сълзите ми моментално спряха.
"Ти никога не си убила никого, аз го направих. Ти си невинна душа, една от най-чистите, които съм виждал. Така че недей да говориш тези неща, нямаш представа какво е да си убиец." Каза той сериозно, като държеше здраво брадичката ми. "Наистина ли искаш да знаеш какво прави някой убиец? Той настрои гласа си до лукав шепот.
Взирах се в изумрудените му очи, които сякаш бяха слезли четири нюанса за секунди. Топлият му дъх премина надору по кожата ми, докато държеше хватката си около брадичката ми.
"Когато търкането на кръв от ръцете ти вече дори не ти прави впечатление." Прошепна той, оставяйки тъмната празнота да погълне изумрудените му очи, почти плашейки ме от промяната на настроението си.
Неудобно прочистих гърлото си. Притесняваше ме като виждах колко интензивен можеше да стане толкова бързо.
"Хари-" Мрънкам нервно. Знаейки, че измиването на кръв от ръцете му вече не го притесняваше ме караше да се чувствам наистина неспокойна.
"Какво има бейби? Леко уплашена ли си?" Промърмори той подигравателно, изгаряйки тъмните си очи в моите. Той знаеше, че ме плашеше и аз знаех, че на него му харесваше.
Кимнах, поддавайки се на дяволските му думи.
"Тогава не си убиец, скъпа." Той смекчи гласа си, докато прибираше косата зад ухото ми. Освободих дъха, който беше задържан в дробовете ми и се надявах той да престоне с този побъркан разговор.
Чудя се колко души е убил? Знам, че са много, но колко? Бяха ли ужасни смъртни случаи? Или просто ги беше застрелял? Толкова много въпроси ми се въртяха в главата, но не смеех и да си помисля да задам някой от тях. Наистина не исках да знам, защото се страхувах, че просто щях да бъда още по-втрещена от неговите възможности и изкривен манталитет.
Сълзите в очите ми пресъхнаха и малко се успокоих. Наистина не знам как се успокоих, като се имаше предвид, че той току-що ми каза за кръвта.
"Не съм ли убийца?" Измрънках аз.
"Не, определено не си."
"Тогава защо ми каза, че съм?" Уточних, като се върна към деня, в който Зейн умря. Той поклати глава и отметна косата си от лицето си.
"Бях ти ядосан. Ако трябва да сме честни, вече планирах да убия Зейн." Възкликна той с акцента си.
"Ти ми каза, че аз съм причината той да е мъртъв!" Отдръпнах се от него. Ръцете му се отделиха от мен и той ги постави на земята между краката си.
"Знам, че го направих." Призна той.
"Защо? Накара ме да се чувствам толкова виновна за смъртта му, независимо от намеренията му!" Кипяща ярост започна да тече в кръвта ми.
"Защото." Отговори той кратко, докато прокарваше ръка през косата си. Той изглеждаше почти нервен и ме караше да съм в противоречие относно това къде беше главата му.
Той погледна надолу към ръцете си и завъртя сребърните пръстени на пръстите си. Чертите му стояха тихи и плахи, докато го наблюдавах, чакайки допълнително обяснение защо искаше да ме накара да се чувствам ужасно за нещо подобно.
"По-лесно е да си ядосан на някого, отколкото да му кажеш, че си наранен."