In The Name Of Love- yoonmin

" Защото ти беше нейната най- голяма мечта"

И така, Юнги следеше всичко изкъсо, до най- малкото движение или подробност.
Сякаш го беше страх да не изчезне отново.
Сякаш го беше страх, да не сънува и когато се събуди, него отново да го няма.
Но той беше там.

И през цялото това време, в което го наблюдаваше, знаеше, че по- малкият бе притеснен.
Макар и с ловките си опити да прикрие емоциите си, Мин виждаше всичко.

Нямаше нужда от нищо друго, освен интуицията си.
Но, ако до тогава това му се струваше като един нереален сън, то в момента, когато двамата свързаха погледите си в едно, сърцето му скоростреално забави ритъма си- спирайки почти напълно.

Определено можеше да се каже, че този момент, макар и доста краткотраен, бе завладял съзнанието на ментавокосия, без го остави намира.
Знаеше, че за момента не можеше да желае повече от това, което бе получил, но....
Искаше нещо повече.
И щеше да го има,дори,ако трябваше да се бие за него.

Без значение обаче, колкото и да се опитваше, синеокият не можеше да отрече факта, че с годините, другото момче бе пораснало във възможно най- добрата си форма.

Да, можеше да се каже, че с времето външните черти на Джимин неизбежно се бяха променили.

Доста неща бяха различни, като цветът на косата му, който между другото Юнги мислено отбеляза, че стой повече от прекрасно върху него, височината и повечето му външни белези.
Но...

Едно нещо си бе същото, същото, както си го спомняше и ментавокосият, а имено- очите.

Онези топли, меки, но и прелестни кафяви очи, които сякаш разтопиха неговите сини, пращайки го в друг свят.

Припомняйки си с лека носталгия, за точно този, определен момент, момчето само се усмихна леко глуповато на себе си.

Честно казано изпитваше разнообразни емоции в този момент, и не знаеше на коя да се отдаде най- напред.
Но и не бързаше да го прави.
За сега, трябваше да се примири с това, колкото и малко да бе то.

.....…………

Връщайки се обратно към реалността, където бе и главният ни герой, времето като че ли беше забавило своя ход, спирайки почти напълно.
Или поне така беше в очите на Юнги.

Надигайки се леко от голямото двуместно легло в стаята си, той само измрънка леко ядосано, установявайки с неухота, че тялото му се бе схванало от продължителното лежене в една поза.