In The Name Of Love- yoonmin

"Чифт сини ириси, които пропиваха неговите кафяви..."

(Слушайте песента за повече настроение. ^^)

16.09.2016г.

Сеул, Южна Корея (08: 10pm)

..………………………………………………
Ориентация- скрито чувство, заложено във всеки един човек или още познато като вътрешна сила, която малко или много е помагала на много от нас в определен момент на нужда.
Такова бе всеизвестното определение на тази дума.
И Джимин наистина го разбираше...
Или поне си мислеше, че го разбира, докато не му се наложи да използва и минималния си усет за такава.
Честно казано в моменти като този си даваше сметка колко дезориентиран и не внимателен бе всъщност.
Чудите се какво става ли!? Нека обобщим накратко събитията дотук, хм!?
В момента оранжевокосото момче, се намираше или по скоро луташе по коридорите на новото си (старо) училище, трескаво опитвайки се да намери стаята, в която се очакваше, че има час.
По начало всичко вървеше точно по план и нямаше прогнози за неуспех...
Но всичко пропадна бързо, когато младото момче си даде сметка, че си няма и понятие от това къде се намира.
Честно казано, отначало Джимин наистина мислеше, че ще може да се оправи. Все пак бе учил тук и преди. Имаше някаква минимална представа, или поне си мислеше, че има..докато не се увери, че нищо не беше така както го помнеше.
Предишният ден беше първият такъв за текущата учебна година и противно на очакванията му, не се наложи да се среща с директора на училището или нещо от този сорт. Всичката нужна информация му бе предоставена чрез имейл на компютъра.
Учебната програма, часовете за почивка, извънкласните дейности... Всичко си бе на мястото и Джимин не можеше да отрече това. Единствено факта, че малко или много се бе изгубил между етажите, не се нравеше особено на момчето.
Припряно, поглеждайки към часовника на телефона си, той ясно осъзна факта, че всъщност закъсняваше с цели десет минути за първия си час.
Просто чудесно 'Какъв невероятен начин да направиш първо впечатление. ' прокънтя изведнъж в главата му.
Нямаше и кой да попита за посока , коридорите бяха пусти, а тежките звуци, които се чуваха след всяка една крачка на момчето допълнително натежаваха в обстановката.
- Хей, момче!- Джимин спря на място, когато чу глас, някъде, не много далеч, зад него.
Обръщайки се бавно, опитвайки се да задържи и минималното спокойствие у себе си, той забеляза фигурата на заместник директора, която бързо се приближаваше до него.
Въпросният мъж, висок приблизително колкото самият Джимин, но на килограми може би пет пъти колкото него, набързо пообрави леко намачканият си костюм, веднага щом спря пред оранжевокосия.
- Младежо, защо не сте в час в момента!? - попита той леко задъхано.
В този момент сякаш думите просто сами замряха в устата на по-малкия.
- Попитах ви нещо! - обади се отново възрастният мъж, като този път, скръсти ръце, пред привидно голямото си бирено коремче.
- Аз... Ъъмм... Н-нов съм тук... - едва съумя да каже оранжевокосият.
- И това ви дава правото да отсъстват от задължителните часове, ли!? - строгият тон на мъжът допълнително притесни Чим.
- Н-не.. Аз просто не знам къде се намира стая 105... - съобщи изненадващо тихо той.
Руменината бързо покри бузите му. Никога не бе изпитвал подобен срам. Още повече, когато усещаше леденият поглед с който го пробождаше  другият. Сякаш само с присъствието си можеше да го накара да потъне в земята от страх.
- В края на коридора е, последната врата в дясно! - съобщи накрая заместник директора, въздъхвайки леко отегчено.
- Б-благодаря Ви... - отвърна само оранжевокосият, преди да се запъти към посоченото място.

...................

Вече на прага на правилната стая, Джимин нервно потриваше ръцете си една в друга. Усещаше сърцебиенето си чак в петите. Лека пот бе избила по челото му.
Очите му не  се отделяха от малката дървена табелка поставена в средата на вратата, която добре изписваше номера на стаята.
Понякога от другата страна се чуваха гласове, явно на учителя или просто някой любопитен ученик.
Ако се заслушаше достатъчно добре обаче, можеше дори да разбере, за какво става на въпрос.
Но не бе тук за това.
Сега просто трябваше да влезе вътре.
Не можеше да отлага повече, все накога щеше да му се наложи да го направи. Без значение дали искаше или не.
И така, без да се бави допълнително, момчето бавно натисна дръжката на чисто бялата врата, нервно пристъпвайки вътре в не малкото помещение.
И точно като по часовник всички погледи, до един, се забиха право в него.
Беше меко казано стряскащо.
Не пропускайки възможността да огледа хората вътре, погледа на момчето бързо започна да шари по редиците, засичайки чуждите такива.
Дотук нямаше нищо странно, но когато очите му засякоха едни определени такива буквално дъхът му секна за момент.
Чифт сини ириси, които пропиваха неговите кафяви и все едно бъркаха в душата му, накараха цялото му тяло да изтръпне за секунди. Чувството бе ново, но и някак приятно.
Джимин си даде сметка, че всъщност му бе много комфортно така, колкото и странно да изглеждаше отстрани.
Усещайки, че очният контакт е продължил по- дълго отколкото трябва, оранжевокосият нервно отмести поглед настрани към учителя.
Лек розов нюанс отново покри бузите му, карайки го да се чувства дори още по- неудобно.
В този момент просто му идеше да потъне в земята, ако не бе гласът на учителката до него, който да го извади от транса.
- Предполагам, че ти трябва да си Парк Джимин, новият ученик...

………………………………………………….

Амиииии, здравейте, отново...
Върнах се, като по чудо...
Нямаше ме повече от два месеца, ама просто не ми идваше музата и чак сега съумях да напиша това.
Знам, че сигурно главата е тъпа и скучна, за което се извинявам, ама не може без нея.
Бих се радвала, ако имате някакви теории, които да споделите в коментарите..
Надявам се (въпреки всичко) главата да се е получила добре. Още не знам какво ми е мнението за нея.
Ще се опитам да ъбдейтвам по-често, ама надали.
Айде, че много взех да приказвам.
Съжалявам за правописните грешки и честите повторения.
Следващата глава - coming soon ( не баш)...