She Changed Me(BG Fanfiction)

♦Nobody Compares to Zayn♦

- Да поговорим ли? – попита притихнало. Очевидно не искаше да разваля атмосферата.
- За Оливър ли? – кимна положително. – Не сме заедно. Успокой се.
- Защо? Не е ли това, което заслужаваш?
- Не отричам, че не е. Аз… - започнах, но какво да кажа? Как да се измъкна от неудобния разговор?
- Или… все още… ме обичаш? – прошепна, приближавайки се. Отстъпих назад. Не исках да е близо до мен, защото ми влияеше. Замъгляваше съзнанието ми. Отново щях да извърша някоя глупост, ако продължим.
- Аз…
- Отговори ми, Лейла. Обичаш ли ме? Просто е. Да или не?
- Лейла! – гласът на Оливър развали магията и ми спаси живота. Буквално. – Хайде. – виждах как пронизваше гърбът на Зейн с погледа си. Трябваше да избегна свадата.
- Идвам. – измъкнах се от бившия си и отидох при Оливър. Двамата тръгнахме, а аз се обърнах назад. Защо изобщо го направих? Зейн ме гледаше сякаш бе загубил най-ценното нещо в живота си. Виждах смесица от тъга и гняв по лицето му и побързах да насоча вниманието си към Оливър.

   Това, което не очаквах, когато пристигнахме пред вкъщи, беше червеният автомобил, паркиран отпред. Погледнах учудено, мислейки, че най-вероятно е някоя приятелка на майка ми. Но… тя нямаше приятелки, които изобщо можеха да шофират.

- Какво е това? – попитах и слязох. Оливър ме последва, с усмивка на лицето си.
- За теб е. – каза и размаха ключовете пред мен. – Подарък. За благодарност за това, че се съгласи да участваш в рекламата. От фирмата, разбира се.
- Оливър, това е прекалено. Не мога да го приема. Много е скъпа.
- Можеш. Хайде, Лейла. Имаш шофьорска книжка, която досега си нямала възможност да използваш. Време е. Вземи. – напъха ключовете в дланта ми. – Не искам възражения, госпожице Кинг.
- Господин Кохер, това е неприемливо. – казах, но знаех, че спор с Оливър е невъзможно да бъде спечелен.
- Напротив. Заслужаваш го. Приятели сме от детството, нали? – въпреки опита да го прикрие, думата „приятели” беше произнесена с горчивина. Успях да го забележа. В този подарък беше вложено много повече от приятелство, затова не можех да го приема. Не исках да го разстройвам или да му давам напразни надежди.
- Виж, Оливър, аз все още…
- Обичаш Зейн. Знам. – усмихна се. Е, по-скоро опита. – Знам, че никога не би приела да ми дадеш шанс, но подаръка си е подарък. И това, няма нищо общо с нашите отношения. И никога няма да има. Бъде спокойна. Приеми автомобила и го използвай. Това ми е достатъчно.
- Прекрасен си. – казах и го прегърнах. – Благодаря ти. Оценявам жеста.
- Разбира се. Хайде, лека нощ. И знай, че ако е писано да бъдете заедно, ще бъдете.
- Лека нощ. – пожелах с усмивка, осмисляйки думите му. Прав е.

   Наблюдавах Оливър, докато не се скри зад ъгъла, а после се прибрах у дома. Не можех да повярвам, че имах лично мой автомобил. Това беше като сбъдната мечта. От години спестявах, за да се сдобия с такъв, а сега държах ключовете в ръката си. Оливър наистина беше прекрасен мъж и знаех, че някъде там, има момиче, което го заслужава и ще го обича, защото той беше истински диамант. Надявам се, че ще открие своята половинка и ще бъде щастлив. А, за себе си, се надявам, че ще поема по правилния път. Не искам отново да се разочаровам, но и не искам да страдам. Бях на кръстопът. Да последвам ли примера на Джак и да простя, или да продължавам да упорствам и да се самозалъгвам? Какво да правя?