She Changed Me(BG Fanfiction)

♦Blind Love ♦

Гледната точка на Лейла:
/12 юни/
   Изминаха шест месеца, откакто бях сред екипа на Malik’s Advertising Agency. Сприятелихме се. Със Савана, с останалите, всичко беше прекрасно. А, Зейн… беше мечтания шеф. Влюбих се в него. Влюбих се в човекът, за когото бях само асистент. Да, наричаше ме „най-добрият ми асистент”, „най-довереният ми служител”, но нищо повече. Умеех да прикривам емоциите си, но ставаше все по-трудно. Признавам. Беше трудно да прикривам усмивката си, когато е наоколо. Обожавах начинът, по който произнасяше името ми. Парализираше ме. Правех всичко, за да чуя името си от неговите устни. Понякога, ме наблюдаваше. Продължително. Просто мълчахме, гледайки се в очите. Имаше нужда от помощта ми. Харесваше ми, когато казваше: „Лейла, да прегледаме докладът заедно.”. Правеше го, когато беше в настроение. Това бяха любимите ми моменти. Да, работихме, но бяхме близо. Придърпвах столът и сядах до него. Прекарвахме по час-два заедно, обсъждайки цифри, но и това ми беше достатъчно. Кратките почивки, които правехме, ми бяха още по-любими. Тогава… говорихме. За него, за мен, за семействата си. Бяхме се опознали, но определено познавах Савана по-добре. Тоест, нито бяхме в началото, нито в края. И все пак, мечтите, които таих в себе си, никога нямаше да се превърнат в реалност. Невъзможно е. Знаех, че Зейн не би одобрил подобни отношения. Изобщо нямах надежда. Повтарях си, че трябва да забравя, да продължа, но не можех. Той беше превзел съзнанието и сърцето ми. Той. Не друг, а той. Какво можех да направя? Разумът ми говореше, но бях заслепена от любов, за да го послушам. Криех. С месеци, но имах чувството, че се провалям. Савана забеляза. Майка ми – също. Всеки път, когато Зейн позвънеше, на лицето ми изгряваше усмивка. Не можех да го обясня, но се беше превърнало в рефлекс. Как не го беше забелязал? Не знаех дали трябва да се ядосвам, или да се благодаря? И двата варианта имаха своите положителни и отрицателни черти. Имах много възможности да му разкрия чувствата си, но нямах смелост, за да го направя. Той… объркваше ме. Понякога, беше изключително вежлив. Усмихваше се, правеше ми комплименти, излизахме на обяд, докато имахме почивка, но в другите случаи беше груб, не говореше, дразнеше се от присъствието ми в кабинета му и не беше доволен от работата, която вършех. Случваше се рядко, но болеше. Наистина. Веднъж, беше казал, че черният цвят ми подхожда. Зарадвах се, защото му беше направило впечатление. Не обичах тъмните нюанси, но той – да. Промених и част от гардероба си, заради него, но той не забелязваше. Сякаш свикна с промяната. Накрая… отказах се. Нямаше смисъл да се унижавам и да потъпквам достойнството си. Щом не се получаваше, добре. Щях да го обичам, но от разстояние. Без да се опитвам да привлека вниманието му. Не бях постигнала успех, какъв е шансът да го направя изобщо? Дните минаваха, времето течеше, а сърцето ми сякаш беше спряло. Любов. Какво да правиш?
   Лятото беше близо. Обожавах го. Топло, слънчево, прекрасно. Време на поредните надежди. Пролетта не се е получило. Да опитаме през лятото? Всъщност, агенцията работеше усърдно. А, аз трябваше да подготвя бюджета за тримесечието. Днес, беше натоварено. Още от сутринта. Имах много задължения, неща, които трябваше да обсъдя със Зейн, но го нямаше. Къде ли беше? Звънях му. Няколко пъти, но или отхвърляше обажданията ми, или чувах гласът на пощата му. Какъв беше смисълът от съобщенията? Можеше изобщо да не ги прослуша. Въздъхнах и се захванах. Документите се трупаха, но бях длъжна да овладея положението.