She Changed Me(BG Fanfiction)

♦"She is overtaking my mind"♦

Гледната точка на Зейн:
   Държанието ми спрямо служителите в агенцията винаги е било резервирано и студено. Не мислех, че работното място е подходящо за разговори и закачки. И въпреки всичко, правилата, които си бях наложил, се изпариха, когато си позволих да се влюбя в асистентката си. През последните дни, заради всичко, което се беше случило между нас, бях като истински експлозив, който можеше да избухне във всеки един момент. Всички внимаваха какво говореха и какво правеха, когато бяха около мен. Дори Джак беше забелязал промяната в държанието ми към него. Отказвах да говорим. Престанах да го посещавам в дома му, просто защото имах нужда да прекарвам нощите сам, размишлявайки за грешките, които бях допуснал и продължавах да допускам. Трябваше да предположа, че Ариана нямаше да остави нещата просто така. Нямаше да ми позволи да се избавя от нея и да продължа напред с Лейла. Щеше да умре, но щеше да попречи на щастието ми само защото то не се дължеше на нея. Любовта, която изпитвах към Ариана вече почти се беше стопила, благодарение на близостта, която се зароди между нас с Лейла. Когато преглътнах гордостта си и се почувствах готов да ѝ разкрия всичко, когато отвърнах на чувствата, които толкова дълго е криела в себе си, Ариана се намеси и съсипа всичко. Унищожи нещо, което едва бе започнало. Лейла страдаше. Мислеше, че е станала жертва на пиянското ми поведение, че съм се възползвал от нея, че съм я целунал само за да я разкарам на следващия ден. Нищо от това нe беше вярно. Обстоятелствата ме принудиха, а Ариана ме притискаше. Направих всичко това само за да предпазя Лейла. Исках да я защитя от игрите, в които Ариана можеше да я въвлече. Макар че… размишлявайки онази нощ, се намразих ужасно много. Бях помолил Лейла да открадне онзи проект от Савана. Излагах я на опасност, пращах имейли на Ариана от нейната поща, но дали някога щях да имам смелостта да ѝ призная това? Щеше да ме намрази, ако научи. Отчаяно се опитвах да си я върна, но ако тя научеше за това, никога повече нямаше да ме погледне. Ариана можеше да ѝ каже всичко, а аз не исках Лейла да научи по този начин. Заслужаваше аз да ѝ го кажа, а след това да си понеса последствията. Може би затова приех условията на Ариана и сложих болезнения край. Не исках Лейла да разбира все още. Исках да я имам известно време, преди да разкрия какъв двуличен лицемер съм.
   Студеното ѝ поведение ме измъчваше. Нараняваше ме, унищожаваше ме, болеше ме, но разстоянието беше по-безопасно за доброто и на двама ни. Виждах я всеки ден, в офиса си, работейки над документите. Съсредоточена, облечена в поредната красива рокля, която ме изкушаваше и провокираше сетивата ми. Усмивката, очите, всичко в нея крещеше съвършенство, което исках да притежавам повече от всичко. Исках да я държа в ръцете си и да се чувствам превъзходно, заради това, че жена като нея беше моя. Желанията ми бяха прекалено много и всичките бяха свързани с асистентката ми, но реалността ме застигаше и ме връщаше обратно в задушния кабинет.
   Сутринта отново беше започнала с отвратителните си новини, които списанията пишеха. Всички обсъждаха фактът, че господин Оливър Кохер, собственик на печеливша автомобилна компания, е бил засечен в присъствието на привлекателна блондинка. Двамата посетили изискан ресторант, където обядвали и разговаряли оживено. Колко хубаво, че Оливър си е намерил някоя, нали? Бих се зарадвал на победата, ако на снимката срещу него, не стоеше Лейла. Моята Лейла! Бях побеснял. Не, защото момичето ми беше виновно, а защото медиите бяха разпространили тази новина, най-вероятно обнадеждавайки Оливър. Исках да го смачкам, но нямаше да имам тази възможност. Списанието и написаното бяха пред очите ми непрекъснато. Снимките бяха направени в деня, в който ѝ казах, че случилото се между нас е било грешка. Грешката беше, че позволих на Лейла да напусне агенцията. Трябваше да я утеша, успокоя, да призная за шантажите си и да споделя това, че Ариана ме изнудва. Но… страхливецът в мен, не ми позволи да направя подобно нещо. Не се осмелих и останах затворен в кабинета си, докато Лейла е била на обяд с Оливър.
   Ревността ме разкъсваше отвътре. Усещах я във вените и в тялото си. Бях захвърлил сакото и вратовръзката си, прозорецът беше отворен, а листи имаше навсякъде. Исках си момичето обратно. Исках Лейла върху това бюро, с отворени крака, подвластна на целувките и докосванията ми, а Оливър да стои на отсрещния диван, завързан, и да гледа. Мислите ми бяха абсурдни. Абсолютно неморални и садистки, но когато ревнуваш, нищо няма значение. Всичко е една черна дупка в съзнанието ти, която възпроизвежда различни начини за убийство. Не говорих с никого, не исках да виждам никого, защото щях да избухна и да нанеса непоправими щети. Едва убедих Джак да ме остави сам, когато дойде, за да поговорим за предстоящия семинар, който траеше три дни. Исках да остана насаме с яростта и болката си, защото си заслужавах всичко това. Бях на ръба на лудостта, когато на вратата се почука. Щях да извикам на човека от другата страна да изчезва, но тогава със скромна походка и каменно лице, което не показваше никаква емоция, Лейла влезе. Държеше няколко папки в ръцете си. Затвори вратата зад себе си и се приближи. Предполагам, че всички са изпратили нея, защото са се уплашили от реакцията, която могат да получат от мен. Умни са. Никога, никога не бих се разкрещял на Лейла. Случвало се е, но винаги съм полагал усилия да сдържам гнева си, когато тя беше наоколо. Исках да бъда добър шеф. Не исках да я стресирам или стряскам, защото имаше риск да напусне, а беше брилянтна асистентка. Истински диамант.

- Лейла? – изговорих името ѝ, защото сякаш не можех да повярвам, че я виждах толкова близо. – Документи?
- Да. – постави ги на бюрото и забелязах, че погледа ѝ попадна върху списанието. – Видели сте го?
- Лейла… може… не е нужно да ми говориш на Вие.
- Предпочитам така, господин Зейн. – продължи, а аз знаех, че битката е безсмислена. Моята упорита красавица никога не отстъпваше. Ще ми е много трудно.
- Заедно ли сте? С Оливър? – не исках да задавам въпросът, но ако не получех отговор, можех да се побъркам.
- Не. Няма нищо между нас. Медиите са го представили по този начин. – олекна ми. Определено изпитах облекчение. Усетих как това изгарящо чувство, наречено ревност, бавно напуска пределите на тялото ми и се изпарява през прозореца.
- Радвам се. Тоест… радвам се, че ми сподели истината. – усмихнах се и се захванах с подписването на документите.
- Ако нямате други въпроси, аз ще… - изведнъж в главата ми се появи страхотна идея. Как да убедя Лейла да ми прости? Как да останем само двамата, далеч от Ариана, от проблемите, от Оливър, от клюките? Благодаря на Джак, задето ми напомни за тази подробност, която бях забравил.
- Лейла, има семинар. Три дни. Трябва да присъствам, но Джак е зает и няма да успее да ме придружи. Искаш ли да дойдеш с мен? – попитах, надявайки се, че ще каже „да”.
- Задължително ли е?
- Не, но ще научиш много. Мисля, че информацията ще ти е от полза. – опитах да я убедя. Учението и знанието бяха нейната слабост. Винаги искаше да научава още и още. Да се усъвършенства. Мислеше, че никога не е достатъчно.
- Звучи интересно. Бих искала, но не знам дали ще получа разрешение.
- Ако получиш, обади ми се. Ще направя резервация в хотела. – тя кимна положително и излезе, а аз се облегнах спокоен в кожения стол зад бюрото си. Въздъхнах и се молех, майка ѝ, макар и без да осъзнава, да бъде на моя страна и да ѝ позволи. Щяхме да изясним всичко помежду си. Щях да измисля нещо, защото все още нямах представа как да ѝ кажа за интригите, в които я вкарах. Но… определено ще измисля начин да си я върна, а след това няма да позволя на Ариана да провали връзката ни. Ще отстоявам правото си на щастие и ще заявя, че сме приключили. Ако трябва… ще се крия по-добре и по-достоверно, но едно беше сигурно. Това, че няма да дам Лейла на никого. Тя превземаше съзнанието ми със стремглава скорост, а аз нямах нищо против. Оставях се в нейните ръце и изобщо нямаше да съжалявам за това.