She Changed Me(BG Fanfiction)

♦The L&Z Gift♦

Гледната точка на Лейла:
   Бях между чука и наковалнята. Отчаяно исках да отида на семинара, защото възможността да се усъвършенствам и да науча нещо повече за финансите определено звучеше примамлива. От друга страна, нямах никакво желание да прекарам следващите три дни в компанията на Зейн и грешките му. Донякъде се надявах, че когато майка ми научи за това, докато моля за разрешение, ще полудее и ще откаже. Тогава щях да съм и разстроена, и облекчена. За жалост, надеждите и молитвите ми не бяха чути. Очевидно майка ми беше в изключително добро настроение, когато се прибрах. Грееше като слънце, а когато попитах, получих усмивка и положителен отговор. Беше толкова спокойна и така щастлива от това, че са ме поканили, че оставаше самата тя да ми събере багажа и да ме изпрати до вратата. Признавам, че тревогата и притеснението се надигнаха в мен. Три дни, със Зейн, съвсем близо един до друг, изобщо не звучеше правилно. Напоследък, бях притъпила всички чувства, които изпитвах към него. Случилото се ми беше помогнало да осъзная, че може би той не беше подходящия човек за мен. Смятах, че всичко това е било един урок, който е трябвало да получа, за да престава да се самозалъгвам и да пропилявам живота си. Въпреки опитите си, нищо не се получаваше изцяло. Виждах го всеки ден, прекарвах при него повече време, отколкото трябваше, а всеки път, когато го погледнех, исках нещата да бяха различни. Мислех, че можеше да се получи, че между нас имаше нещо истинско, но очевидно съм грешала. Всеки прави грешки, но за мен грешките бяха нещо, което не можех да преглътна. А, когато той самият каза, че онази нощ е била грешка, наистина ме заболя. Болката беше затихнала благодарение на Савана и Оливър, които се стараеха да поддържат доброто ми настроение. С Оливър отново се бяхме сприятели, но не можех да повярвам на всичко, което беше написано за нас в списанията. Да, разбирахме се, прекарвахме си добре, но никога не бих погледнала на него като на нещо повече от приятел. Знам, че може би го наранявам, че може да помисли, че наистина имаме шанс, но всъщност, не бих започнала връзка с него. Беше добър приятел, но за спътник в живота, ми се струваше прекалено несериозен.
   С настъпването на сутринта, вълнението се увеличи. Зейн беше обещал, че ще ме вземе. Признавам, че когато му се обадих, за да му съобщя това, че ще го придружа, звучеше доста щастлив и обнадежден. Надявах се, че не е замислил нещо, което ще обърка отношенията ни още повече. Наистина беше по-добре, ако забравим и продължим само като колеги, които се подкрепят, помагат и си имат уважението. Това беше напълно достатъчно.
   Пътуването беше прекалено дълго, защото излязохме от Чикаго. Съседното градче беше малко, но определено изглеждаше приветливо и уютно. Семинарът щеше да се проведи в единствения петзвезден хотел тук. Изглеждаше прекрасно от далече, но колкото повече се приближавахме, толкова по-запленена бях. Прекарахме пътя в пълно мълчание. Зейн много пъти се опитваше да започне разговор, който засягаше двама ни и отминалата ни, еднодневна връзка, но винаги се стараех или да пренасоча разговора, или да замълча. Не исках да говорим излишни приказки. Сигурно искаше да се извини подобаващо и да опита да обясни мотивите за постъпката си, но вече беше прекалено късно. Всичко казано от него беше факт и той не можеше да върне думите си, независило дали го искаше, или не.
   Зейн, за щастие, беше резервирал две отделни стаи в хотела, които обаче бяха една до друга. Искрено се надявах, че няма да си потърси компания за през нощта, защото болката отляво отново ще започне и ще бъде смъртоносна. Не можех да си представя какво би било, ако трябва да слушам това как задоволява някоя друга жена. Някоя, която е подходяща за него и ще си пасват чудесно. Не асистентката му, която колкото и да е влюбена в него, се превърна в играчка, която беше използвана и захвърлена. Настаних се в стаята си и прекарах остатъка от деня в това да избера подходяща рокля за вечерята. Нямах представа защо се опитвах да го впечатля, но исках да се харесам и на останалите хора, които щяха да присъстват на утрешния семинар. Мисълта отново да вечерям със Зейн, знаейки, че няма да успея да избегна въпросите му или разговорите за нас, ме плашеше, но и ме вълнуваше. Исках да видя как щеше се оправдае, ако изобщо имаше смелостта да го направи.
   Ресторантът беше възхитителен, а аромата от вкусните ястия се носеше във въздуха, събуждайки апетита ми. Настанихме се на една от предварително запазените маси, а аз се огледах наоколо. Съзрях непознати лица, с които очевидно Зейн се познаваше, защото се поздравяваха, макар и отдалече. Менюто също беше предварително подбрано от организатора на семинара, което ми допадна, защото нямах представа какво ще поръчам. Осъзнавах, че е невъзможно вечерта да премине в тишина. Не се учудих, когато Зейн заговори, повдигайки темата, от която настроението ми, създадено от вкусната храна се срина.