In The Name Of Love- yoonmin

" - ...те никога няма да си тръгнат...''

И ето тук, завистта и омразата, които всички, макар и скришно таяха към това малко момче, сякаш спря, давайки път на чистото и искрено съжаление.

Но, нека се върнем обратно в реалността, при Джимин.

Погребението отдавна беше приключило, а докозателство за това бе Слънцето, което вече почти се беше скрило зад хоризонта.

Гробището одавна беше опустяло.

Е, не и напълно.

Все още имаше хора.

Жалкото бе, че това бяха Юнги, Джимин и по- голямата сестра на вече покойната Сън Хее ( демек лелята на Джимин ).

Приятелите и роднините на семейство Парк не стояха много. Естествено всеки присъства на официалната част, но никой не се задържа за повече време.

Всеки бързаше да се прибере на топло, далеч от тази така подтискаща и мрачна атмосфера.

Но никой не можеше да ги вини за това....живота продължаваше, без значение колко играчи продължаваха играта му.

За разлика от другите обаче, Чим не беше помръднал от мястото си.

Стоеше. Там, пред двете мраморни надгробни плочи.

Стоеше и гледаше дебелия, но добре подреден черен шрифт изписващ имената на родителите му.

Не говореше, нямаше смисъл да го прави.

Сълзите му също отдавна бяха свършили, така че този вариянт също отпадаше.

Като че ли, само присъствието му беше достатъчно, за да успокой, макар и малко, наранената му душа.

================================================================================

- Скъпи... не ми се иска, н-но.. може би е време да си тръгваме.!- проговори изведнъж Чо Хее, като заедно с това прекрати и насъбралата се тягосна тишина.

В интерес на истината на по- възрастната въобще не й се тръгваше, но студеният вятър, както и вече почти скрилото се слънце накараха жената да мисли другояче.

- С-само о-още няколко ми-минутки....- отвърна с изморен глас малчото.

Без да казва нищо леля му, само кимна, съгласявайки се на молбата на племенника си.

На Джимин му бе изключително тежко през цялото време.

А сега, когато трябваше да остави родителите си, сякаш му идваше твърде много.