After (Larry Stylinson), българска версия

Глава 72

„Окей, сега ми кажи с кого се би, Зейн ли беше?" – питам аз, страхувайки се от отговора му. Сядам на края на леглото и той ме последва, сядайки към таблата.

„Не, не беше Зейн. Бяха няколко случайни момчета." – отговаря той. О, мислех си, че е бил Зейн. Облекчен съм от това, че не е бил той.

„Чакай, няколко? Колко?"

„Три.. или четири. Не съм сигурен." – засмива се той.

„Не е смешно, защо изобщо се сбихте?"

„Не знам.. Бях бесен, че си тръгна със Зейн и ми изглеждаше като добра идея тогава." – свива рамене той.

„Е, не е добра идея и се погледни сега колко добре си подреден." – смръщвам се аз и той килва глава настрани с объркано изражение. „Какво?"

„Нищо.. ела тук." – казва той и отваря ръцете си за мен. Премествам се през леглото и сядам пред него между краката му.

„Съжалявам за начина, по който се отнасях.. се отнасям с теб." – казва той тихо в ухото ми. Тръпка преминава през тялото ми от дъха му в ухото ми и спонтанното му извинение.

„Няма нищо, е, има. Но ще ти дам още един шанс." – казвам му аз. Надявам се да не ме кара да съжалявам. Не мисля, че мога да понеса още горещо и студено от него.

„Благодаря ти, знам, че не го заслужавам. Но съм достатъчно егоист, за да го приема." – казва той с устни в косата ми и увива ръка около мен. Да седя с него по този начин е някак чуждо и носталгично в същото време.

Когато не казвам нищо той обръща рамото ми леко, за да ме погледне. „Какво има?" – пита.

„Нищо, просто се страхувам, че отново ще промениш мислите си." – признавам. Иска ми се да се гмурна във всичко това с главата напред, но ме е страх, че ще ударя дъното.

„Няма, никога не съм си променял мислите. Просто се борих с чувствата ми към теб. Знам, че не можеш да ми вярваш, но аз искам да спечеля това доверие. Няма да те нараня отново." – обещава той и опира чело в моето.

„Моля те недей." – умолявам го аз. Не ми пука колко нелепо звуча.

„Обичам те, Луи." – прошепва той и сърцето ми изхвръква от гърдите ми. Думите звучат съвършено, излизайки от устните му и бих направил всичко да ги чуя отново.

„Обичам те, Хари." Това е първият път, в който и двамата открито изричаме думите. Преборвам импулса си да се паникьосам поради причината, че той може отново да ги вземе обратно. Дори и да го направи аз винаги ще имам спомена от начина, по който прозвучаха, начина, по който ме накараха да се чувствам.