The end of the beginning

19.In which she is an inspiration and she wouldn't change a thing

19.In which she is an inspiration and she wouldn't change a thing

****************************************************************************************

За пръв път се събуждам преди Хари; явно трябваше да го правя по-често, защото гледката ми бе.. изключителна. Хари бе заспал дълбоко, очите му – затворени, плътните му устни леко отворени, от тях излизайки тихи и леки звуци. Чертите му бяха успокоени, изглеждаше божествено спокоен, сякаш няма нито един проблем, сякаш е малко сладко бебе, което още не познава жестокостта на големия свят.
Твърде жалко, че Хари е Хари и той най-добре познава именно тази жестокост.
Но няма да провалям деня, който започна толкова прекрасно с тези мисли. Затова ги бутам някъде назад, далеч от мен, от Хари и от толкова приятната ни ваканция.
Бях потънала в мислите си и дори не забелязах кога Хари бе отворил очите си, шепнейки ми „добро утро". Зарових главата си в шията му, шепнейки му обратно.

-Какво ще правим днес? – попитах след дълго спокойно мълчание.
-Имам някои планове..
-Които включват?
-Теб, мен и леглото. – засмя се.
Аз също се засмях, и изненадващо, той не се шегуваше; разбрах това, благодарение на тялото му, извисяващо се върху моето, приковавайки ме към конкретното легло; целувайки ме толкова страстно, че забравих не само името си, но и на кой свят се намирам..
***
-Господи, Хари! – сложих ръцете си на устата, в знак на изненада. –Боже, толкова съм щастлива! Не си се шегувал! Хари! Толкова те обичам, благодаря ти.. аз просто.. не знам какво да кажа и как да -
И за пореден, надявам се не последен път, бях прекъсната от до болка познатите устни на мистериозното ми момче, което толкова много обичам; което прави тези абсурдни неща от списъка ми и аз не мога да бъда по-щастлива, че ги прави; което кръсти ресторант на мен; което обичам, и което ме обича..
Устните му, разбивайки се в моите, дъхът му – ментов в комбинация с аромата на кафе и нещо сладко, в устата ми – най-прекрасното нещо, което мога да опитам в този момент.
Езикът му, заиграл се с моя, танцувайки танц, който само те могат; който показва колко много съм благодарна на мистериозното ми момче за всяко нещо, което е направил; който показва колко много той ме обича и колко много не го заслужавам.

Ресторанта бе в центъра на Лондон; малко местенце, което придаваше топъл вид на студения град. Отгоре, над витрината, която разкриваше няколко човека, насядали на дървените огромни столове отпред, се намираше името ми, а точно пред витрината имаше меню. Явно Ан е довършила работата на Хари и сега дори имаше клиенти; когато влязохме, тя беше там – пред бара, гледайки нещо. Видя ни и дойде да ни посрещне.
-Хари! Лилиана! Рано сте станали. – целуна и двама ни, показвайки ни да седнем.
-Да. – засмяхме се, припомняйки си събитията от ранната сутрин; телата ни, отново слети, звуците, излизайки от устите ни, целувките, които така обичахме да споделяме..
-Харесва ли ти тук, Лилиана, миличка? Мисля, че името е страхотно. – усмихна се чаровно Ан, усмивката й – досущ като тази на мистериозното ми момче.
-Да, Ан, не мога да ти опиша колко много. Прекрасно е и го чувствам толкова.. мое, не знам. Просто..
-Знам, разбирам те. –усмихна се отново.
Харесваше ми как въпреки всичко, а то е доста, наистина доста – Ан е минала през Ада и се е върнала, и то с такава усмивка, че би накарала и най-тъжния човек да погледне на света друго-яче. Това е уникално качество, и се гордея, че мога да я познавам; възхищавам й се; благодарна съм й, че е създала този човек, защото иначе нямаше да съм тук. С него.

Ресторанта наистина бе много красив и странното беше, че има странно топъл вид за Англия. Почти всичко беше дървено, нямаше нищо тухлено, което да издава, че е английско местенце, а по стените и огромните прозорци бяха закачени различни картини, скулптури дори, различни ламперии.. откривайки мястото. Правейки го в пъти по-голямо.

Осъзнах, че съм късметлийка.
Голяма.
И за нищо на света не бих променила нищо. Абсолютно нищичко.
***
-Няма да го направя.
-Лил, не се инати.
-Луд ли си? Луд си. Как може да си помислиш, че ще ида и ще говоря пред всички тези деца?
-Не съм луд, ти си луда. Ти искаше да вдъхновяваш. Нали така?
-Да, но -
-Без „но". Искаш да вдъхновяваш – имаш шанса. Направи го.
-Хари, не мога просто да вдъхновя някой! Не мога да изляза пред тези деца, които дори не познавам и да им разкажа историята на живота си, не мога! Дори не съм сигурна, че мога да ги погледна, без да припадна от притеснение.
-Лил, чуй ме. – сложи ръцете си в моите. –Ти си един прекрасен човек, който ме вдъхновява. –засмях се. –Не, не е смешно, така е. –усмихна се. –Тези деца знаят коя си. Не е нужно да им разказваш историята си, нужно е само да им говориш така, както говориш на мен – за това, което обичаш и защо го обичаш; за това, което не харесваш и защо е така; за това, което те е вдъхновило и как. Няма нужда да им казваш, че си болна, или че аз съм. Просто говори с тях, така както говориш с мен. Или с мама.
-Добре. –усмихнах се. –Добре, мистериозно момче.
Бърза целувка на устните му и излязох на малката сцена в училището.
Това било училището на Хари, децата от които искали да чуят вдъхновяваща реч. Хари се сетил за мен, и тъй като познава децата, им разказал за мен, за живота ми и за любовта ни и те поискали да видят и чуят – което доведе и до днес, аз на сцената, вдишвайки дълбоко, преглъщайки притеснението.
-Хей. – казах нервно. Гласът ми потрепери. –Аз съм Лилиана Чърчил.
Няколко гласа се чуха в отговор „здрасти". Усмихнах се, продължавайки.
-Тук съм днес, защото искахте вдъхновяваща реч и гаджето ми си е помислил абсурдното нещо, че аз мога да ви вдъхновя. – засмях се. –Имам лист с желания, които да направя преди да умра и едно от тях е да вдъхновя някой или някои, в множествено число.
Някой от публиката вдигна ръка, сякаш за въпрос.
-Да? Имаш въпрос ли? Няма нужда да вдигаш ръка, просто питай. – усмихнах се.
-Добре. – усмихна се момичето, което изглеждаше на 10, и продължи. –Защо бързаш? Имам предвид, ти си млада. Имаш доста време да живееш и да осъществиш желанията си.
Сърцето ми се сви, защото не исках да споделям историята си; а сега трябваше да направя точно това. Не исках хората да ме съжаляват – така определено нямаше да се вдъхновят.
- Животът е кратък, мила. Как се казваш?
-Лиса.
-Животът е кратък, Лиса. Защо да чакам, ако имам възможност? А и кой знае, мога утре да се ударя и да е фатално – или може сега да се задавя и да се окаже края на живота ми. – избрах да кажа, вместо да разкажа историята си.
-Така е, и ти си права.
-Да, така е. А ти имаш ли желания, които искаш да осъществиш, Лиса?
-Аз? – кимнах. –Разбира се, че имам. Кой няма? Искам да завърша училище. –всички се засмяха, дори някои извикаха „аз също".
-Толкова ли е лошо в училище?
-Повече. – и още някой се засмя, и още някой..
След два часа, изпълнени в лек смях на нещо, казано от някой, много въпроси, аз, разказвайки за мен и Хари и евентуално, историята на живота ми, от която последваха няколко сълзи и учениците, разбирайки защо ми е листа с желания и именно защо мисля, че живота е кратък, прекалено кратък, речта ми свърши и се оказа, че наистина е била вдъхновяваща; не можех да бъда по-благодарна на Хари за всичко, което направи.
Не можех да му благодаря за най-прекрасния ден, който съм имала в живота си.
И за всяко мое желание, което той изпълни.
Обичах го.
Обичах го много.

Хеееееей! Съжалявам, че вчера не качих глава, но хора, толкова ми е трудно да пиша щастлива глава! Пиша именно тази глава от два дни, и всеки път, когато *съвсем по навик* добавя тъжна част, я изтривах цялата. Евентуално ми се получи, но е малко скучна, за което съжалявам.
Снимката горе е както аз си представям ресторанта, кръстен на Лил. 

Кажете ми какво мислите! Остава още много малко.

Какво ли ще стане?

Обичам ви хх  -author's note