The end of the beginning

3.In Which She Meets Mystery Boy Again

3.In which she meets Mystery Boy again
************************************
-Лилиана! Слава Богу! Мислех, че.. че.. Не знам! Толкова се радвам, че си добре. Уплаши ни толкова много. - мама ридаеше върху рамото ми, силно прегърнала ме.
Татко седеше на старото канапе, гледайки ме остро.
Когато мама най-после ме пусна, чистейки размазания си грим, татко заговори.
- Часът е 2 и половина през нощта. Не си взела лекарствата си, скочила си през прозореца, облечена си едва с къси панталонки и жилетка, а вън е 15 градуса! Какво ти става, Лилиана? Кога стана такава? - извика татко, разочарованието в очите му ме пронизваше като нож.
- Исках да остана сама, да събера мислите си. Нямах нужда от лекарствата, не ми бе студено, и какво като съм скочила?
-Можеше да се нараниш! Не осъзваваш ли това? Не осъзваваш ли, че можеше.. Можеше да те изгубим и то така нелепо! Предпочитам да те изгубя от болестта, защото тогава ще знам, че вината не е моя! - каза гневно татко.
-Скъпи, недей. Успокой се.

Значи това било, хм? Просто не е искал да се чувства виновен. Разбира се, отново мисли за себе си. Трябваше вече да съм свикнала, но честно? Не съм. Трудно ми е да свикна; не искам да свикна. Искам просто да е до мен, това ще ми е достатъчно. Искам да ми беше казал, че лилавото ми отива. Искам да ме беше попитал дали искам да излезем, да подишам чист въздух. Но не. Не направи това, няма и да го направи.
- Уморена съм. Ще се качвам. - казах спокойно, качвайки се по стълбите. Ръката на татко хвана моята нежно, обръщайки ме към него.
-Мъниче, аз.. - махнах ръката си от неговата, заради думата, която използва. Кара ме да се чувствам дори по-безсилна от колкото бях. Караше ме да си спомням моменти, в които бях наистина мъничето на татко и мечтаех за пълноценен и дългогодишен живот. - Лилана, съжалявам. Не исках да прозвучи така. Просто искам.. Да знам, че си добре. А това определено няма да стане като не знам къде си.
- Добре, татко. Сега може ли да си лягам?
-Разбира се..
Тръгнах към стаята си и затворих вратата тихо. Дори оттам можех до чуя караниците на мама и татко. Чудех се защо още са заедно, като очевидно не можеха да се понасят. Може би това бе причината мама да се появява, само когато съм зле.
След минута болезнено мислене, се унесох в учудвайки спокоен сън.
Сънувах мистериозно момче с дълга къдрава коса и зелени очи, наподобяващи скъпоценни камъни.
***
Мириса на палачинки и гофрети ме събуди. Побързах да стана, но трябваше първо да мина през банята, защото съм съм заспала с дрехите от снощи; след бързия душ, който взех, облякох една огромна тениска и свободни дънки, връзвайки косата си на най-високата опашка, която дължината ми позволяваше и слязох долу. Наистина бяха гофрети и палачинки.
-Добро утро, поспаланке. Виж какво направи баща ти. - каза ми мама, като посочи към татко, облякъл кухненска престилка, обръщайки палачинка.
-Добро утро, Ан. Как спа?
-Защо всички се държите толкова мило? Доктора да не е казал, че имам само дни? - опитах се да направя шега, но не се получи.
-Лилиана, не можеш просто да се шегуваш така с нещо толкова сериозно.
-Палачинките са божествени. Мамо, ще ми подадеш ли шоколада и гофретите? - попитах я, напълно игнорирайки мъмренето й. На нея явно не й пречеше, защото не каза нищо, а просто ми даде това, което поисках.
След малко и татко седна на масата, сваляйки престилката си.
-Харесват ли ти? - попита с надежда в гласа си.
-Да, току-що казвах на мама, че са божествени. Отдавна не си правил, какво те накара да промениш това? - попитах съвсем искрено. Може би от години не бе готвил, за съжаление. Все си поръчвахме пица или ядяхме остатъци, но никога не сме готвили. Мама идваше рядко, само когато бях зле, така че няма как тя да готви.
- Просто се събудих с желанието да направя нещо хубаво за дъщеря си. Явно успях. - усмихна ми се.
Аз му върнах усмивката, прегръщайки го.
-Благодаря ти, татко. За всичко. - казах му, наслаждавайки се на толкова познатия му аромат, сега смесен с този на палачинки и шоколад.
Татко ме прегърна още по-силно и чувствах, че щях да заплача, а не можех да си позволя да плача; затова се отдръпнах.
-Лилиана, трябва да поговорим за нещо. - каза мама. Татко я погледна не одобрявайки, а тя просто вдигна рамене.
-Какво има? - попитах.
-Нищо, Ан, просто майка ти-
-Трябва да й кажем, Картър. Иначе как ще очакваме тя да е честна с нас? - татко въздъхна, като чу това.
-Тате, какво има? Можеш да ми кажеш. - хванах ръката му, стискайки я.
-Виж, Ан.. Ние с майка ти.. Не се разбираме. Не знам дали си забелязала, но няма нищо между нас вече; няма любов, а само уважение към теб, защото ти си най - хубавото нещо, случвало се някога и на двама ни. Затова ти благодаря, Клеър, но трябва да ни разбереш, Лилиана.
- Татко, разбирам ви. Знам, че няма нищо между вас от години. И приемам това, просто не сте правилния един за друг. - усмихнах му се, обръщайки се към мама. - За мен няма проблем, важното е вие да сте щастливи. Надявам се намериш някой, който ще е точния за теб; и ти също, татко - хванах ръцете и на двамата, стискайки ги силно, сякаш да им покажа колко много значат за мен. - и двамата заслужавате най-доброто. Няма значение, че това не сте вие.
-Боже, толкова се радвам, че си мое дете! Толкова много ще ми липсваш, мъниче. - каза татко, прегръщайки ме по-силно от всякога; този път, не бях против да ме нарече така.
***
-Отивам да се разходя, мамо. Ще бъда в околността. - казах, докато взимах коженото си яке от закачалката, отваряйки вратата и излизайки навън.
Мислех отново да ида на моето място, което вече е и на мистериозното момче, но тъй като казах на мама, че ще бъда в околността, реших да не ходя. Обиколих 2 пъти квартала и реших да се върна вкъщи, но лека мелодия ме спря; идваше от двора на съседката ми, госпожа Барбара Стайлс, което бе странно, защото тя живее сама, и доколкото знам, няма никакви роднини.
Преминах през живия плет, който делеше нашата къща от тази на г-жа Стайлс и мелодията, която чувах едва-едва, все повече се увеличаваше и ставаше по-ясна, като вече се чуваше и дебел дрезгав глас да пее. Когато най-после стигнах до източника на прекрасната песен, за мое нещастие обаче, се спънах в клон и паднах върху момчето, което свиреше на китара и пееше, обърнато с гръб към мен; той, изненадан, изпищя и изпусна китарата си. Обърна се към мен и очите му срещнаха моите. Това беше мистериозното момче, с познатите шоколадови къдрици и зелени очи.
-Пак ли ти?! - беше нещото, с което ме поздрави.
-И аз се радвам да те видя. - казах саркастично. - Ще ми помогнеш ли да стана или предпочиташ да си говорим, докато лежа на земята?
-А, да. Съжалявам. - вдигна китарата си и ми помогна да стана от земята. Когато се изправих, се отърсих от мръсотията върху себе си и се обърнах отново към мистериозното момче.
-Е, зеленооки, какво правиш тук? И защо не знам, че свириш на китара и пееш?
- Не знаеш много неща за мен, Лилиана Чърчил. - намигна ми и усетих как руменина избива върху бузите ми.
-От къде знаеш името ми? - опитах се да прикрия алените си бузи и се очудих как така знае коя съм.
-Не от теб.
-Това е ясно.
-Защо не искаше да ми го кажеш, така или иначе? - попита зеленооки, докато отново сядаше на трупчето, на което бе преди малко. Показа ми трупчето срещу него и аз се настаних там.
-Обичам потайността. Сега ти ми кажи. От къде разбра коя съм?
-Леля ми каза. Все пак сте съседи. - усмихна се чаровно и отново взе китарата си.
-Госпожа Барбара Стайлс ти е леля? Няма начин, тя няма роднини.
-Очевидно има, щом стоя пред теб.
-Значи ти си Хари Стайлс, така ли?
-Единственият. Можеш ли да свириш? - попита, посочвайки китарата.
-Не. Но имам "да се науча да свиря на някакъв инструмент, какъвто и да е" в списъка ми. - засмях се, гледайки право в очите му.
-Можеш ли да пееш?
-Да. И също имам в списъка си да пея на сцена или нещо такова.
-Е, това не е точно сцена, но предполагам ще минеш и с това. - отнова се усмихна, продължавайки. - Да зачеркнем още две желания от списъка ти тогава, Чърчил.
-Покажи ми какво можеш, Стайлс.