The end of the beginning

16. In which all is lost

Ракът ти може да изчезне за седмици.
Да изчезне.
За седмици.

Има лек за болестта ми.
Мога да се излекувам, но няма 100 процентова гаранция.
Но мога да живея.

Хари няма да живее.
На Хари му остава малко.
Няма лек.

Какво ще правя?
Какво ще правим?
Какво да правим?
***
-Лил! – чух някой да вика след мен; не просто някой, а той.
Живота трябва да се шегува с мен..
-Хей. – казах нервно.
-Хей. – отговори ми. –Знаеш ли, нямам ти номера. – засмя се. –Трябва ми. Не мога да очаквам и ти да излезеш всеки път, когато аз изляза. Въпреки, че доста често се случва. – усмихна се чаровно.
-Ъм, да. Разбира се, ето. – подадох му телефона си. –Напиши си номера. – предложих, гласа ми, предавайки ме.
-Лил? Какво има?
-Нищо. – излъгах. –Какво да има?
-Лил. –повтори, но по-леко, по-топло. Този път не бе въпрос. Приближи се, в едната си ръка държеше телефона ми, другата сложи на лицето ми. –Какво има? – повтори.
-Нищо, Хари. Нищо, за което да се тревожиш. – този път успях да придам някаква сигурност в гласа си; убедих го. Или поне така се надявам.
-Добре. Щом казваш. – махна ръката си от лицето ми, написа номера си, целуна ме набързо и си тръгна.
Нямах време дори да разбера какво току-що стана.. но добре, че си тръгна. Не мога да го лъжа; боли ме сърцето да го лъжа в очите.
По пътя до къщата на Кас мислех доста; дори не усетих кога са минали 10-те минути, защото главата ми бе пълна .. главата ми бе хаос: от въпроси, мисли, чувства, емоции.. неподредени; разбъркани; непълни; твърде пълни.
Да кажа ли на Хари?
Как ли ще реагира?
Ще избухне.
Ще се затвори в себе си.

Ще избяга, отново. Би ли го направил?
Ще ме изостави, отново. Би ли го направил?
Бих ли му позволила?
Да направя ли операцията?
Има ли смисъл?
Няма да я правя. Ще умра с Хари.
Ще я направя. Ще бъде неуспешна – ще умра преди Хари.
Няма да я правя. Ще умра след като Хари умре, по-точно умирайки 2 пъти.
Какво да правя?
-Лилиана. – Кас каза, излизайки от вратата. –Хей.
-Здрасти, Кас.
-Какво има, защо ми звучиш тъжна?
-Излизаш ли някъде? Мога да дойда по-късно.
-Не говори глупости. – тя дойде до мен, прегръщайки ме с една ръка. –Сега ми кажи.
-Звуча тъжна, защото съм. Не знам какво да правя, Кас. Не знам..
***
-Чакай. Чакай, какво?
-Касима.
-Добре, добре. На кратко: Хари е болен, затова го нямаше. И няма никаква, абсолютно никаква надежда да живее? – разтърсих главата си в отговор „не". –И ти имаш шанс за лечение. Истинско. Но не е сигурно, че операцията ще е успешна. – кимнах. –А какво ще стане ако е неуспешна?
-Умирам. По-рано отколкото трябва.
-Лилиана.. – дори тя не знаеше какво да каже, какво да прави. Как се очакваше аз да знам?
-Знам, знам. Но моля те.. моля те, Кас, кажи ми какво ти би направила.
-Аз? О, Ан, не мисля, че би-
-Моля те. – изплаках. –Не виждаш ли? – изплаках по-силно. –Аааа! – извиках, изтривайки сълзите си. –Никога в живота си не съм плакала толкова, колкото тези няколко месеца! Знаеш ли? Повечето хора си мислят, че ставаш смел и безстрашен, когато си болен. Но не ставаш. Това харесах в Хари: той никога не си помисли това; ти никога не си помисли това. И сега какво ще правя? Ще го оставя, само защото имам шанс да живея? Та аз преживях всичко, за което някога съм мечтала, Кас! Дори повече! Всъщност, много повече.. много, много повече.. – сълзите си стичаха по бузите ми, а Касима ме целуваше, предполагам, че дори тя усещаше соления вкус на сълзите ми.. прегръщаше ме, споделяйки физическата болка, причинена от психическа.. обичаше ме, когато аз не можех.
-Обичам те, Лилиана. Погледни ме. – хвана лицето ми в ръцете си, карайки ме да погледна в чистите й, толкова невинни и толкова виновни, но толкова, о толкова красиви, защото са истински, очи.. –Не ме интересува какво ще избереш. Искаш да направиш операцията? Добре, давай. Ще държа ръката ти, докато ти изваждат органите – засмя се – и няма да те оставя. Мислиш, че си живяла достатъчно и няма да правиш операцията? Чудесно. Ще бъда до теб, с теб, прегръщайки те, докато умираш, чу ли? Ще посещавам гроба ти всеки ден; дъщеря ми ще посещава гроба на леля си. Единственото, което искам е да не се отказваш. Никога. Искам да си все същата луда, красива и толкова уникална Лилиана, която познавам. Дори в смъртта си. Чу ли?
-Боже, Кас, толкова те обичам. – целунах я. Прегърнах я.Пълнеше сърцето ми със сигурност. Обичаше ме. Обичах я.
***
-Хари.
-Здрасти, малката.
-Трябва да говорим.
-Да, трябва.
-Не знам как да ти кажа това, защото още нищо не съм решила, но-
-Лил.
-но искам да знаеш, че те обичам и това винаги, винаги-
-Лил.
-винаги ще бъде така.
-Лил, за Бога, чуй ме.
-Какво има?
-Месец и половина.
-Какво? За какво говориш, Хари?
-Месец и половина. Толкова ми остава.

Месец и половина.
Месец и половина.

Тъмнина. Черно. Нищо. Мрак.
Червено.
Кръв.
Кървене?
Хари.
Месец и половина. 

Накрая може нищо да не разбирате, защото и Лилиана не разбира. Тоест, тя припада; не разбира какво става. Не вижда нищо и изведнъж - за нейно и на Хари, съжаление, започва да кърви.

Какво ли ще стане сега? 
Какви са мненията ви? 

Обичам ви хх -author's note