The end of the beginning

10.In which forever is possible

10.In which forever is possible
************************************
Седмица.
7 дни.
Цяла седмица.
Цели 7 дни, откакто мистериозното ми момче мистериозно изчезна.
Не се обади.
Не писа.
Не ми каза довиждане.
Нито сбогом.
Изчезна.

И днес го виждам на пейката. Сам. Загледан в нищото. Дори, когато съм на метър от него не ме усеща. Не ме чува. Не ме вижда.
-Здравей, мистериозно момче. Реши да се покажеш?
-Лил. - подскочи. Очите му - диви; изненада ги пълнеше, примесена със съжаление.
Знаех, че този момент ще дойде.
Знаех.
Не казах нищо.
Знаех.
***
След около час седене на пейката, Хари стана. Коленичи пред мен, хващайки лицето ми, допирайки го до своето; "обичам те" напълни студения въздух.
-Обичам те. - отговорих. - Сега ще ми разкажеш ли?
Той разтърси глава, казвайки ми "не". Не протестирах.
Отново седна, но този път близо до мен. Хващайки ръката ми. Прегръщайки ме.
-Какво искаш от мен? - попита.
-Не разбирам. - объркана отговорих.
-Какво искаш от мен, Лил? Просто ми кажи.
-Искам да си близо до мен. Да заспиваме заедно; понякога да не спим. - засмях се - Да се събуждам до теб. Да ми правиш закуска; понякога аз на теб. Да ми помагаш. Да бъдеш до мен, когато ме е страх. Да ме обичаш, както сега.

Отговор не последва. Не сега. Не след 10 минути. Но не го и очаквах; прегръдката ми бе достатъчна. Ръката му, пръстите му, преплетени в моите.. бе достатъчно. Това, че бе толкова близо до мен. Това бе достатъчно. Думи не ми трябваха.
Не ме интересува къде и защо е бил, щом сега е тук - до мен.
Не ме интересува с колко много е бил преди мен, щом не ги е обичал, щом обича само мен.

-Искаш ли да играем на една игра? - зеленооки наруши царската тишина, която толкова много подхождаше на момента; нашия момент.
-Каква игра?
-Игра.
-Слушам те.
-Представи си, че имаме шанса да се срещнем в друг живот. Как би искала да се срещнем?
-Лесно. Както се срещнахме в този.
-Не, не може така. Трябва да е различно.
-Добре. Мога ли да променя вида си?
-Можеш.
-Добре.. Тогава аз ще бъда момичето с рижава коса, зелени очи и много лунички. В гимназията сме. Първия учебен ден. Имаме музика и тъй като ми е любим предмет, отивам там по-рано, защото искам да посвиря малко на пиано. Ти вече си там, свириш на китара. Идвам до теб и те питам какво свириш, защото ми се струва много познато. Ти ме поглеждаш с тези така зелени очи и-
-И се влюбвам в теб от пръв поглед. - прекъсна ме мистериозното ми момче. Погледнах го. Осъзнах, че този момент е перфектен. Хари го беше страх. Да не ме изгуби. Затова не ме бе търсил толкова време. Затова сега ме питаше какво искам от него. Търсеше причина да се махне, за да не го нараня. - Отново.
-Толкова те обичам, мистериозно момче. И знам, че не искаш да ме изгубиш. Аз също не искам; и не искам да те наранявам, а аз ще го направя, защото ще умра, но.. Но съм егоист, Хари, и те обичам. Може би, ако не бях толкова егоистична, въобще нямаше да се влюбиш в мен, но съм. И те обичам.
Целувка последва. В момента, в който устните му станаха едно с моите, можех да припадна от облекчение. Хари беше тук - до мен, и аз - до него. Какво повече ми трябваше?
***
-Кажи ми още нещо от списъка ти.
-Ще се смееш.
-Няма.
-Искам да имам малък ресторант, който да е кръстен на мен. - усмихнах се при гледката. - Искам да рисувам с тялото си, гола. Искам да бъда оригинална. Запомнена. Да вдъхновявам.
-Боже, толкова те обичам.
***
-Хари! Наистина ли правим това? - засмях се, докато връзвах лилавата си коса на ниска опашка.
-Да. - каза и ме целуна. Бавно, невинно, но после приложи сила; страст. Любов. -Нека нарисуваме любовта си с бои.
Защо, за Бога, трябва да е толкова добър с думите?
-Обичам те. - казах за милионен път.
-Обичам те. - повтори той.
Намазахме голото тяло на другия с боя - синя, черна, червена, розова, зелена, жълта, лилава.. Прегърнати, се целунахме за пореден път, лягайки върху бялото платно, цапайки го цялото. Хари се извисяваше върху мен - дъха му бе горещ срещу моя, дъха му бе моя; двамата вдишахме и издишахме едновременно, ръцете му бяха в моите, очите му - впити в моите. Бавно, нежно и страстно, станахме едно; буквално. Хари навлзезе в мен, малко по малко. Стон излезе от устата ми, и мистериозното ми момче я покри със своята, притежавайки устните ми и издиханията, излизащи от тях.
Влизаше и излизаше от мен, бавно и нежно, увеличавайки скоростта си; усещах топката, която се надигаше в стомаха ми, алармирайки, че съм близо. Хари не спираше да целува навсякъде по мен; не пропускаше място - устните ми, рамената ми, брадичката; ключицата, мястото, където гърдите ми се срещат; шията, меката част на ухото, всичко.
-Погледни ме. - каза, когато бях една крачка от достигане на най-високата си точка; отворих очите си и го погледнах. Видях познатата искра в очите му, но сега примесана с желание, с удоволствие; с любов.

Можех да го гледам така завинаги - мускулите му стегнати, и изведнъж - отпуснати. Той, отпускайки се върху мен, удоволствието толкова силно, че едва сдържа тежестта си върху мен, главата му извърната назад; очите му затворени. Тази гледка накара и мен самата да се отпусна по този блажен начин; викайки името на мистериозното ми момче, показвайки любовта и страстта си към него.
***
-Господи, толкова е красиво!
-Да, много. - каза мистериозното ми момче, но не гледаше картината. Гледаше мен.
Обърнах се към него с думите:
-Няма ли поне да я погледнеш?
-Не сега. Сега гледам нещо по-красиво.
-Има ли нещо по-красиво от телата ни, сляти в едно?
-Бих казал твоето, но не знам дали бих бил честен.
Обичах това мистериозно момче.
В този миг, толкова перфектен, толкова истински, толкова наш.
Завинаги.

Картината от горе е както аз си представям шедьовъра, който Лилиана и Хари направиха с телата си; какви са мненията ви? Обичам ви хх -author's note