The end of the beginning

7. In which things aren't pretty

-Хари, аз.. Аз съм болна от левкемия и скоро ще умра.

Не.

-Ще умра скоро, мистериозно момче, защото имам левкемия.

Не. Не. Не.

-Не знам колко ми остава, Хари. Болна съм.

Не, не и пак не!
Стоях пред огледалото си, говорейки на себе си: чудих се как да кажа на Хари, че скоро ще умра.
Как казваш на някой, толкова важен за теб, че умираш?
***
Вдишай. Издишай. Добре, просто вдишай и издишай. Справям се добре за сега. Всичко е наред.

И беше. Докато не видях Хари да излиза от вкъщи, гол до кръста. Тогава вече забравих как се диша.
-Лил? - попита, щом ме видя.
-Хей. - казах нервно.
Той се приближи до мен, хвана лицето ми в ръцете си - изглежда, че много му харесваше да прави това; на мен също. - и ме целуна.
Забравила съм как се диша? Моля те, в този момент сякаш никога не съм знаела как се диша.
-Хей. - каза, след като се отдръпна от мен, задъхан.
Хубаво е да знам, че не само той ми афектира по този начин.
-Отиваше ли някъде? - попитах го.
-Всъщност, да. Идвам да те взема.
-Така ли? - приближих се дори повече до него, прегръщайки ръката му. Тръгнахме. - И къде отиваме, мистериозно момче?
- Отиваме някъде далеч оттук.
- Перфектно.
***
-Не. Няма шанс.
-Какво? Защо?
-Как така защо?! Няма да вляза в това.. нещо.
-Лил, това е просто езеро. И не е толкова мръсно. Просто ти си обсебена от перфектно чистото. Просто влизай.
-Дори и да беше чисто, както ти казваш и както не е, нямам бански. Няма как да вляза; предполагам, че просто ще си тръгваме.
-Искаш да си тръгваш ли?
-Да.
-Добре тогава. Чао.
-Моля? Не мога да се прибера сама! Може да има нещо.. някой! На пътя или.. Или може да ме сгази кола!
Смях. Това получих отсреща, преди да видя силната фигура на Хари да се потапя във водата.
-Няма ли да тръгваш, Чърчил? Водата е доста топла.
-Хари, не ме ядосвай. Просто излез.
-Хайде, Лил. Да не те е страх? Няма акули. Аз съм тук и ще те пазя.

-Добре, добре. Влизам. Но не гледай, докато се събличам!
-Не си мой тип! - чух го да вика, смеейки се веднага след това.
Обърнах се, сваляйки роклята с дълъг ръкав, която тази сутрин облякох. Когато се обърнах, готова да вляза, Хари бе там, вгледан в слабата ми фигура; инстиктивно покрих голата си кожа.
-Отмести се.
-Прекалено високо е. Ако искаш, скочи при мен.
-Добре.
Седнах на малката скала, разкрачвайки се леко, за да може Хари да дойде по-близо и да ме хване. Поставих ръцете си на раменете му, но той ги премести около врата му, като сложи и краката ми около кръста му и ме потопи във водата, пускайки ме почти веднага, само за да усетя ледено-студената вода.
-Идиот такъв! Как можах да ти повярвам! - извиках, тръгвайки към скалата отново, за да изляза от водата, в която можех да измръзна.
-Като постоиш малко, ще свикнеш, ела тук. - каза през смях, като хвана ръката ми и ме обърна срещу него.
И ме пръсна.
Просто ме пръсна.
-О, ще видиш ти, задник! - извиках през зъби, пръскайки го, преди да изплува, но за мое съжаление, той хвана ръката ми и температурата веднага се промени.
Стана ми горещо.
Много, много горещо.

Приближихме се един към друг, а аз увих краката си около Хари. Ръцете му бяха на кръста ми, моите - върху врата му.
-Какво правим, мистериозно момче?
-Каквото си искаме.
И ме целуна. Силно, бавно, сладко; страстно, истинско. Казвайки ми, че наистина правим, каквото си поискаме. И е много хубаво.
Езикът му мина през долната ми устна, моя - по неговата, бавно дразнейки се. Дадох му вход към устата си и температурата се покачи дори още повече, ако е възможно; той се възползва и тихия стон, който издаде, ме накара да стегна хватката си около кръста му, приближавайки ни още повече.
Почувствах нещо твърдо в центъра си; ерекцията на Хари.
-Хари, какво правиш? - попитах през целувките ни.
-Хм? Нищо не правя.
-Е, част от теб прави нещо. - казах му, като се отдръпнах и свалих краката си от него.
-О, Боже, съжалявам. Малко се поувлякох. - каза, лицето му - червено като домат.
-Няма нищо. - засмях се. -Добре е да знам, че имам същия ефект върху теб, какъвто и ти върху мен. - веднага щом казах това, се усетих и лицето ми доби същия, ако не и по-зачервен цвят от неговото.
Изглежда веднага си възвърна накърненото достойнство.
-Скоро. - прошепна, а аз цялата настръхнах.
***
-Какво ще правим сега? - попитах, вече в нашия квартал.
-Не знам. Изчерпах се.
-Само толкова ли можеш, Стайлс?
-Още нищо не си видяла, Чърчил.
-Тогава ми покажи. Искам да видя всичко от теб. - думите ми имаха двойно значение и много се надявам да го е разбрал.
-Аз също искам да го видиш, малката, но някой друг път, когато си готова. А това не е сега.
-Но не каза ли ти, че живота е кратък? Че трябва да му се наслаждаваме, докато можем? Аз това искам. Защото, кой знае? Може утре да умра и няма да съм видяла всичко, което искам. - думите ми този път бяха истина и се надявах Хари да разбере точно какво имам предвид, за да няма нужда да му казвам; но явно не ги разбра.
-Не искам да прибързвам, дори да го казах. Това е едното нещо, за което премислям. Заради теб. И да, възможно е да умреш утре, но аз няма да го позволя.
-Искаш ли да дойдеш у нас? Татко е вкъщи, но можеш да пренощуваш и да минеш през прозореца.
-Лил, не ме чуваш. Искам да си-
-Да съм готова. Да, знам, Хари. Искам просто да си до мен, нищо повече. Нуждая се да си до мен.
-Тогава ще се видим довечера, Чърчил.

По-късно тази вечер, след като вечерях и се изкъпах, мистериозното ми момче се качи през прозореца в стаята ми, псувайки като се удари.
-Хей.
-Хей.

И това беше. Легнахме си, сгушени. Но живота реши да спре щастието ми; и започнах да кървя. Леко кървене от носа се превърна в червен водопад и бях принудена да кажа на Хари. Той бе принуден да ме гледа, докато съм в най-слабото си състояние. Молех го да си тръгне, да не ме вижда по този начин, защото знаех, че вече не би ме погледнал, и аз нямаше да мога да се покажа пред него. Но той не си тръгна. Първоначално не знаеше какво да прави; стоеше и ме гледаше, докато се гърчех, докато плувах в собствената си кръв, но после сякаш се осъзна. И ми помогна. Държеше ръката ми. Галеше косата ми. Бе до мен.
И после татко дойде.
Нещата не бяха красиви.