The end of the beginning

2.In which she meets a mystery boy

2. In which she meets a mystery boy
******************************************

Единственото нещо, което в момента чувствах бе свобода. Иронично, нали? Но няма нищо, вече свикнах с иронията в живота ми. Някога, преди доста време, мечтаех как ще живея в голям град, с много шум, хора и движение. Мечтаех как имам малък апартамент в центъра на града с остъклени прозорци, които ми позволяват да гледам как хората живеят живота си. Да гледам как коли минават, как някое момиче тича, за да може да харесва фигурата си, как някой пенсионер, седнал на пейка, се наслаждава на гледката си – океана, разбиващ се в скалите; как някой бизнесмен се ядосва, заради тежкия трафик.
Сега не искам това. Не ми и трябва. Сега искам просто този момент да продължи колкото се може по-дълго. Сега съм спокойна. Свободна. Сама, но не самотна. И ми харесва.
-Боже Господи! – е, може би не толкова сама. – Какво правиш тук? Коя си ти?
- Кой си ти?! – попитах аз.
- Аз попитах пръв.
- А аз втора.
- Какво? За Бога, как ме изплаши! Аз съм Хари, не че има някакво значение.. какво правиш тук?! Това е моето място.
- Така ли? Няма да повярвам, преди да видя документа. – засмях се.
- Много смешно. Какво правиш тук? – попита мистериозното момче, което се представи като Хари, за трети път.
- Това, което и ти. Крия се от света.
- А от къде знаеш, че правя това? – седна до мен на пейката.
Аз не му отговорих, само го погледнах и отново върнах погледа си към празнотата.Изглежда, че ме разбра.
Гледката ми беше точно това – празнота. Намирах се на около миля от вкъщи, а мястото бе пустош; имаше нещо като поле и в средата му – пейката. На никой не бях казала, че идвам тук, когато поискам да съм сама, дори на Касима.
С момчето, което притежаваше шоколадови къдрици, прибрани в абсурдно изглеждаща лента за коса, седяхме на пейката, вгледани в нищото, мълчейки. Радвах се, че не ме пита нищо, успокояваше ме тази тишина; явно и него.
- Късно е. Защо не се прибираш?
- Най-хубаво е, когато е късно. А ти защо не се прибираш?
- Да не ти е навик или нещо такова да ме питаш това, което аз те питам? Досадно е.
- Защо, а на теб?
И двамата се засмяхме.
- Тук съм, защото имам проблеми вкъщи и исках да остана сама. Късно е, да, но така или иначе ще ми се карат, защо да не го направя да си струва? – след минута мълчание отговорих на въпросите му.
- А, ясно. Благодаря ти за споделянето. – удари ме с рамо.
Погледнах в очите му и се усмихнах. Имаше зелени очи, които не бях забелязала преди това, но сега се виждаха перфектно под лунната светлина. Бяха чисто зелени, наподобяващи скъпоценен камък. Имаше похот в тях, и нещо подобно на.. страх? страст? – не знам, но бяха прекрасни. Имах чувството, че влизам в гора, когато ги погледнех; гора, пълна със зелени огромни дървета, стотици, дори може би хиляди. Беше красива гледка.
-Имаш красиви очи.
Той не отговори, само се засмя. И се смя, смя..
Аз просто го гледах странно.
-Не трябваше ли аз да кажа това? – попита, все още кискайки се.
-Не обичам традиционните неща. Защо трябва момчето да казва на момичето, че има хубави очи? Особено ако имаш моите, които не приличат на нищо и са именно традиционни. Обикновени. Твоите, обаче, не са. Затова ми харесват.
-Харесва ми как мислиш. И за протокола, очите ти не са ужасни.
- Не съм казала, че са ужасни. – засмях се.
Той също, показвайки два реда перфектно подредени и бели зъби.
- Имаш красива коса. Нетрадиционна. – каза ми, прокарвайки голямата си ръка през късата ми лилава коса.
- Точно заради нея имах проблеми. Но предполагам си струваше. И на мен ми харесва, но е къса.
- Защо си я отразяла, щом не ти харесва тогава? На мен ми харесва тази дължина.
- Не съм я отразяла, но това е друга тема.
- Имаме време до сутринта.
- Да, така е. За това имам доста други идеи.
- Така ли? Например? – погледна ме, а аз сведох глава, защото това прозвуча като покана за секс. Която, тотално не беше.
- Нямах предвид това. – поясних.
- Знам, просто се пошегувах.
-Добре.
-Добре.
Усмихнах му се. Той на мен също. Минута след това, той скочи от мястото си, вземайки ръката ми, тръгвайки нанякъде.
- Знам какво ще правим! Идваш ли?
- Не? Знаеш ли, мисля, че наистина стана късно. – откъснах се от хваката му.
- О, я стига! Вярваш ли ми?
- Дали ти вярвам? Зеленооки, срещнах те преди час!
- Просто ела. – взе отново ръката ми, този път му позволих.
Повървяхме, ръка в ръка, до края на полето и там имаше мотор.
-Е?
- Знаеш ли, да карам мотор през нощта е на първо място в списъка ми с неща, които да направя преди да умра.
- Много смешно. Просто се качвай, няма да съжаляваш. – каза ми, подавайки ми предпазната каска.
- Не, сериозно. Не се шегувам – казах му, преди да нахлузя каската върху главата си, усмихвайки се.
Той просто се засмя, слагайки и своята каска, като се качи на мотора.
- Идваш ли? Или се отказа от желание номер 1?
- Знаех си, че не трябва да ти казвам. – изпсувах през зъби на шега и той се засмя звучно.
Качих се на мотора зад него, слагайки двата си крака от двете му страни. Ръцете си оставих около тялото си, тъй като нямах идея къде да ги сложа. Около кръста? – прекалено интимно; върху рамената? – щеше да ме е прекалено страх да не падна.
- Ръцете около кръста. – той, сякаш прочел мислите ми, ми заповяда.
Увих ръцете си около кръста му, прегръщайки го, така че да съм достатъчно защитена. И бях.
Той запали двигателя и след малко потеглихме. Излязохме от околността, минахме дори и вкъщи, но нищо не казах. Лутахме се из малкия град, бяхме в квартали, които дори не съм чувала. Нямаше никой, беше празно, спокойно; чувствах се не само свободна, но и защитена. Чувството бе.. неописуемо и не исках да свърша. Исках този момент да бъде вечен. Но не беше, защото не може. Не е възможно. И трябваше да разбера това.
***
- Сега спокойно можеш да зачеркнеш номер 1 от списъка ти. – засмя се мистериозното момче (знаех името му, което всъщност бе доста красиво, но много ми харесваше да му казвам мистериозно момче), докато ме изпращаше.
- Прав си. Благодаря ти. – усмихнах му се и му върнах каската. Той я взе и бавно се приближи до мен, устните му почти допирайки моите.
- Ако ще ме целуваш, недей. 
- Аз.. мислех, че искаш. Просто съм разбрал грешно сигналите, съжалявам..
- Не е това. И да, искам. Но на теб не ти трябва. – намигнах му, обръщайки се и тръгвайки.
- Чакай! – извика след мен.
Обърнах се, повдигайки вежда в знак на въпрос.
- Така и не ми каза името си.
Бавно се приближих до него, играейки си с яката на карираната му риза.
- Да, не ти го казах. – прошушнах му, целунах го по бузата и набързо тръгнах. – До нови срещи, мистериозно момче! – провикнах се за последен път, преди да затворя вратата след себе си.