13. In which she (doesn't) need him

467 40 2
                                    

13.In which she (doesn't) need him

**************************************************************************************************

3 часа по-късно, Хари е отведен в болница, никой не ме пуска да го видя, никой не ми казва какво му е и треперя като луда. Добрата новина? Не съм сама, което само по себе си ме спасява от умиране. Но не ми трябват хората, които са тук..трябва ми единствено Хари, а той не е тук.
***
-Барбара! - извиках, веднага щом видях Барбара да излиза от болницата. Прегърнах я силно и я попитах. –Как е той? Какво му е?
-Миличка, няма нищо за притеснение. Хари е добре. Просто е ял нещо развалено. – усмихна се топло.
Слава Богу! Сякаш хиляди камъни паднаха от плещите ми; вече бях по-добре.
-Но тогава защо не ме пускат да го видя?
-Не знам, мила. Но той е добре. –прегърна ме отново. –Ти тръгвай. Поспи си малко, стоиш тук от доста време.
-Кога ще го пуснат?
-Утре ще го изпишат, но рано.Няма нужда да идваш, ще се видите утре вкъщи. Не се притеснявай.
-Добре, благодаря ти, Барбара. – и тръгнах.
Бях хиляди пъти по-добре, знаейки, че на Хари му няма нищо, но все още нещо ме притесняваше. Не знаех какво беше и бих предпочела да мисля, но умората бе по-силна от мен. Сънувах момиче и момче, чиято любов побеждава дори смъртта..

На другия ден се събудих много рано, обличайки се за минута и закусвайки за 2; след това веднага отидох в болницата, и този път ме пуснаха да вляза, но Хари бе изписан. Реших, че са го пуснали по-рано и се е прибрал, затова и отидох в къщата на Барбара, но там бе само тя.
-Лилиана! Каква прекрасна изненада.
-Здравей, Барбара. Хари тук ли е?
-Не. В болницата е, мила.
-Защо ме лъжеш? – попитах я, очите ми – изгаряйки нейните; - Хари! – извиках, качвайки се по стълбите, връхлетявайки в стаята му. Беше празна.
-Хари не е тук, Лилиана.
-Тогава къде е?
-Казах ти, той е в болни-
-Не! Не е в болницата! Къде е?
-Лилиана, миличка.. – Барбара въдиша тежко. –Хари искаше да ти кажа, че..
-Че какво? Какво е искал да ми кажеш?
-Че съжалява. Моли за прошката ти.
-Съжалява? – засмях се сухо. –Каква прошка? За какво говориш? – тя не отговори, но отиде до нощното шкафче до леглото на Хари и го отвори, взимайки някакъв плик оттам. –Това е за теб.
Взех плика от ръцете й, а на него пишеше „За Лил".
-Какво е това? – развях го пред лицето й. – Защо Хари ще ми оставя писмо, а не ми каже каквото иска в очите? Къде е той? – бавно и мъчително яда, който таях към Хари, задето не иска да ми каже какво или защо го спира от това да ме види, да ми каже, каквото има да каже, се превърна в тъга, в мъка за него. – Моля те, Барбара, кажи ми къде е той и защо не иска да ме види. – казах, приближавайки се до нея. –Моля те, кажи ми. – проплаках, прегръщайки я. –Кажи ми. – вече хлипах върху рамото й.
-Ела тук. – каза, докато ме пусна и седна на леглото.
Аз седнах до нея, прегръщайки я отново.
-Знам, че ти е трудно, момичето ми, защото нямаш отговори, но не ме карай да ти казвам каквото и да било. Не бих могла. – взе паднал кичур от лицето ми и го прибра зад ухото. –Отговорите са в това писмо. Не знам какво ти е написал, но силно се надявам да е истината. Хари е добро момче, миличка, и те обича повече от всичко, до което се е докосвал. Не позволявай на нищо и никого да ти казва противното, нали? – кимнах. –Сега изтрий тези ужасни сълзи от това красиво лице. –измърмори, пречейки на сълзите ми да падат. –Ще те оставя сега.
Кимнах.
-Барбара? Може ли да остана тук тази вечер? – попитах я, тъкмо когато затваряше вратата.
-Разбира се, миличка. – и ме остави сама. С мислите ми. С писмото от Хари. С все още пресния аромат на мистериозното ми момче.
Погледнах се в огледалото до прозореца на Хари – лилавата ми коса хвърчеше навсякъде; лицето ми бе червено, очите – подпухнали, имаше засъхнали сълзи по бузите ми, а устните ми трепереха лудо.
Бях бъркотия.

Настаних се на леглото, облягайки се на рамката му. Прегърнах една от възглавниците, припомняйки си аромата на зеленооки, вдишвайки от него; отвеждайки ме при него. Взех писмото, отваряйки плика и прочитайки го:
„Здравей. Не знам какво да ти напиша... тоест, знам. Знам точно какво да ти напиша и за това е толкова трудно.Мислите ми хвърчат в главата, там е хаос, в сърцето ми също; всички мисли, чувства и емоции са разпиляни в мен и не знам как да напиша едно смислено изречение, а камо ли да говоря с теб. Каквото и да ти кажа, ще те нараня. Затова реших да не ти казвам нищо, а да ти го напиша. Въпреки, че сега разбирам, че това е също толкова трудно, колкото говеренето.
Както и да е. Не те пускаха в болницата, защото аз не пожелах. Накарах леля да ти каже да си тръгваш снощи, за да могат да ме изпишат и да замина.Тя не искаше, разбира се, но накрая я накарах и едва излезе, а после – когато се върна да ми помогне, бе цялата обляна в сълзи, задето я накарах да ти каже онези неща. Но не съжалявам.
Няма да ти казвам причина защо го направих, но знай, че така трябваше да стане. Не искам да ти липсвам, не искам да ме обичаш, не искам да имам нищо общо с теб.
Имахме прекрасни моменти заедно, но това е; не искам дори да си спомням тези моменти.
И ти недей. Ще ти е по-лесно.
Относно болестта ти? Всичко ще бъде наред. Имаш семейството ти, което те обича много. Имаш Касима. Всички онези хора, с които ме запозна снощи. Видя ли очите им, когато те погледнаха? Нямаше съжаление, както ти винаги си мислиш.Имаше любов; уважение. Те те обожават, Лил. Нямаш нужда от мен.
Затова и ще те оставя.
Хари"


Сълзи. Разбито сърце. Парченцата му навсякъде по стаята на сърцеразбивача. В момента ми се искаше само едно нещо и то не беше той.
Искаше ми се да можех да нараня мистериозното си момче по начина, по който той го направи, но никога не бих могла да бъда толкова жестока.
***
След 2 месеца сълзи, мъка, шмугване в леглото на Хари, само за да усетя парфюма му и да си представя, че той е до мен, самосъжаляване и по-често кървене от обикновено, аз започнах да се съвземам. Все още прекарвах самотните си нощи в леглото му, но не всяка нощ. Все още плачех, но не всеки час. Все още тъгувах, но не по същия начин. Все още се самосъжалявах, но вече разбирах, че трябва да спра.
Вече не кървях.
Вече не ми липсваше толкова много.
Всъщност, никога не ми е липсвал.
Липсваше ми онова, което си мислех, че е, а не това, което ми показа, че е.
Но едно нещо не спираше да ми се върти в главата.
Думите на Барбара.
„Не знам какво ти е написал, но силно се надявам да е истината. Хари е добро момче, миличка, и те обича повече от всичко, до което се е докосвал."
„Че съжалява. Моли за прошката ти."

Но не. Искам да се съвзема. Ще се съвзема. Затова не ме интересува какво е искала да каже Барбара. Не ме интересува каква е истината.

Както Хари бе написал, аз нямам нужда от него.


The end of the beginningWhere stories live. Discover now