The end of the beginning

17.In which they share a heart

17. In which they share a heart

**********************************************************************************************

    Отворих очи и не познах мястото, на което бях. Не бе моята стая, не бе тази на Хари, не бе дори тази на Касима.
Тогава къде по дяволите бях?
Всичко около мен бе бяло; толкова бяло, че очите ми се заслепяваха. Погледнах към дрехите си – бях в нощница. Болнична нощница.
Болница.
Разбира се.
Лека по лека, спомените ми се възвръщаха:
объркването ми за операцията;
визитата ми при Касима и нещата, които ми каза;
решението ми да кажа на Хари и да видя как той ще реагира;
изненадата ми от изненадващата новина, която Хари ми поднесе;
мрака;
кървенето.
Изведнъж вратата се отвори, откривайки едра фигура, която не можах да позная, заради светлината, която заслепяваше очите ми; помислих, че е Хари, но не беше.
-Ан. – той не ме наричаше така.
-Тате.
-О,Ан, детето ми. – заплака, прегръщайки ме моментално.
-Тате, какво има?
-Защо трябваше да разбера от доктора ти, че имаш шанс да живееш? Защо, Лилиана? Разбираш ли каква възможност е това? Можеш да имаш всичко, което иска-
-Не, татко. – усмихнах се. – Не мога. Доктор Грийн каза, че няма 100% гаранция.
-Но можеш да живееш!
-Тате. – стиснах ръката му. –Някога виждал ли си ме по-щастлива, от колкото тези месеци?
-Не. Но-
-Няма но, татко.
-Но и не съм те виждал по-отчаяна и тъжна, отколкото последните 2 месеца.
-Това е друго. –отвърнах поглед.
-Дори не знаеш защо онова момче те бе оставило, нали?
-Спри тук. Не искам да говоря за това.
-Защо? Защото знаеш, че съм прав ли?
-Не! Защото знам, че не си! – ядосах се. –Не си и толкова близо до истината, татко. – показах с пръсти. –А знаеш ли каква е тя? Не знаеш. Но аз ще ти кажа – Хари също е болен. И за него няма надежда.
Той замлъкна. Махна ръката си от моята, извини се тихичко и отново ме остави сама. Но преди да тръгне, обаче, остави едно малко, но толкова силно „обичам те" да стърчи във въздуха...
Явно съм заспала след това, защото сега нечия ръка галеше главата ми и нечия уста целуваше челото ми.
Хари.
-Хари?
-Дори в съня си ме познаваш, хм?
-Дори тогава. – изкикотих се.
Но след това, реалността ме удари, защото погледнах в зелените, познати очи на мистериозното ми момче и там видях тъга – тежката реалност бе ударила и него.
-Хари. – този път не бе въпрос; бе молитва. Бе плач.
-Лил. – неговото също; молитва бе.. към Бог, защото вярваше в него. Плач: заради несправедливия свят, който така жестоко ни разделя и събира, давайки ни празни надежди и обещания, когато знае, че няма да останем заедно..
Моето бе молитва.. към кого, и аз не знам. Дали бе към Дявола, за да вземе душата ми и да остави Хари да живее? Или може би към Бога, който не познавах, да остави и двама ни да живеем, да обичаме? Не знам; но знам едно: обичах това момче и щях да направя всичко, за да поживеем още малко и да се порадваме на любовта си.
-Ела тук. – казах му, правейки му място на малкото болнично легло.
Той дойде, прегърна ме, целуна ме.
Всичко.
Всичко.
***
-Какво ще правим? – и въпроса, който отбягвах от дни се появи; какво ще правим, наистина?
Бе изненада, че чак сега, дни след кървенето и припадането ми, след признанието на Хари, че му остава месец и половина, вече месец и около седмица, той ме пита.
Разбрал беше и за възможността, която имам – а именно да живея. Но според мен по-точно възможността не е за живот.., а само за съществуване. За по-дълго време. Но не и за живот. Как ще мога да живея с факта, че момчето, за което аз живея, го няма?
Няма да мога.
Нищо не беше казал. Нищо не ме бе питал.
И пак си живеехме нормално.
Е, доколкото нормално може да се счете за нормално в нашия случай ..
И сега въпроса чакаше отговора си, който аз нямах, който Хари нямаше;
какво ще правим?
-Какво искаш да правим?
-Знаеш, че нямам това предвид.
-Знам.
-Трябва да направиш операцията.
-Не, не трябва.
-Лил.
-Хари.
-Лил.
-Не, Хари. Не трябва. Защо да я правя?
-За да живееш.
-Осъзнаваш, че говориш глупости, нали?
-Защо да говоря глупости?
-Защото аз живях. Преживях всичко, което поисках. Дори повече.
-Това не е вярно. Още не си изпълнила всичко от списъка.
-Списъка са глупости, Хари. Просто запълване на времето.. смешното е, че дори не осъзнавах, че желанията са безмислени. Исках да преживея любовта и я преживях. Това е единственото, което има значение, всичко друго може да върви по дяволите.
-Не говори така. Знаеш, дълбоко в теб знаеш, че това, което казваш сега не е истината. Залъгваш и себе си, и мен. Ти винаги ще искаш повече. Това си просто ти. – усмихна се. –Не казвам, че е лошо, напротив, Лил. Това е най-хубавото качество, което някой може да получи. Възхищавам ти се за това.
-Глупчо. – целунах го. –Не разбираш ли? – той разтърси главата. –Обичам те. Ти си всичко, което искам, дори повече. Много, много повече. Затова си ми достатъчен. Понякога предостатъчен. – засмях се.
-Обичам те, малката.
-Знаеш ли? Обожавам, когато не казваш „и аз те обичам" или „и аз също". Винаги съм мразела тези фрази.
-Аз също. Просто те карат да си мислиш, че човека, който казва това, го прави по задължение.. ,защото няма как да не отвърне на това.
-Именно.
-Обожавам всяка част от теб, Лил.
-Всяка?
-Всяка.
-Обожавам как можеш да превърнеш най-трудните моменти в най-... не знам, най-нашите. Ако това има някакъв смисъл.
-Има. И знам какво точно имаш предвид; това е точно, което целя и съм убийствено щастлив, че съм успял. – засмя се на малката си шега.
-Глупак. – промърморих. – Не можеш да се шегуваш с това!
-Защо? Нали се усмихваш, това е важното. А щом се усмихваш, сърцето ми е пълно.

 Моето също.
Какво ще правим? Не ме интересува.
Интересува ме само сега.
Месец и вече около седмица? Не ми пука.
Пука ми единствено за сърцето, което споделяме.
Това е всичко, което има значение.