Имала съм повече от една истинска Любов...

Виковете вътре в мен

Имам само думите си. Само този начин за себе изразяване познавам. Не мога да ги изрека. Трябва да ги напиша. Една по една, за да усетя истинската им тежест, за да успея да им предам чувството, което изпитвам. Ти не би разбрал, то дори аз сама не се разбирам понякога. Но знам какво искам. Знам какво ме плаши. И не това не си ти, а онова чувство, което се заражда в мен в мига, в който си тръгнеш. Странно... знам, че ще се върнеш. Знам, че отново ще сме заедно прегърнати... Знам, че отново ще ме целунеш. И все пак това проклето чувство е там. Шепне ми коварно: „Няма да се върне! Прокълната си да си сама!". Отпращам го далече, припомняйки си топлината ти. И знам, че то ме лъже, че ти ще се върнеш, но колкото по-дълго те няма, толкова по-силни стават виковете му!

-Няма го! Няма да се върне! – крещи, а аз запушвам уши, но виковете не спират. – Няма смисъл, малката! Ти си прокълната, той ще е около теб съвсем за кратко, колкото да ти даде надежда, а после... после ще си тръгне все едно никога не е влизал ви живота ти! – и осъзнавам, виковете не идват отвън, те са вътре в мен...

Те са отражение на страха ми, на страха, че мога да те загубя. И за това използвам думите си... за да забравя, за самотата, за времето, в което си далеч от мен. За моментите, в които трябва да се изправя срещу страховете си, за да ги победя...