Имала съм повече от една истинска Любов...

Онази част от мен...

Той бе онази част от мен, която не можех да си позволя да загубя. Той бе онази част от мен, която ми вливаше живец, частта заради която все още живеех. Случиха се куп неща, които ни отчуждиха и сега си страхувам. Притестявам се да срещна погледа ми, защото ме е страх, че там вече няма да е онази мъничка частичка любов и топлина, която някога бе запалил за мен. Страх ме е да се впусна към прегръдките му, за да не ме отблъсне.
Едва преживях седмица без него. Едва успявах да притъпя отчаяната си нужда да се свържа с него. Болеше, но когато той поиска време, аз трябваше да му го дам. Да стисна зъби, за да не издам отчаянието си. Но когато имаш нещо истинско пред себе си, си готов и звездите от небето да му свалиш само за да го видиш щастлив.
През годините и двамата сме били жестоко наранявани... и сега всичко ни се струва твърде красиво, за да е истина. Отчаяно търсим уловка, там където я няма и несъзнателно се нараняваме един друг.
И ако сега той стоеше пред мен, с онази негова усмивка, която ми вдъхва надежда и уверено, без да се замисла щях да се впусна в ръцете му, защото само той умееше да ме укроти. Да победи дивото в мен и да го подчини... и му трябваше само един поглед. А аз без да задавам въпроси бих била готова да изпълня всяко негово желание...
За мен вече бе твърде късно, аз бях подвластна на неговите желания. Той бе нещо ново, нещо истинско и аз съм готова да се боря за него, докато не ми каже, че вече няма нужда от мен...