Имала съм повече от една истинска Любов...

Сивотата на самотата

Петък вечер е... всеки нормален човек си е направил планове и се готви да излиза. На клуб, дискотека, ресторант... Но не и аз. Вместо това лежа на пода и размишлявам. Има ли смисъл в цялата идея за съществуването или всичко е една проста шега, която някой е измислил. Каква е моята цел? Имам ли такава? Заслужава ли си? Ами ако не? Трябва ли да живея или просто трябва да оцелея? Има ли смисъл цялата тази работа?

Мислите хаотично се блъскат в главата ми и тогава изниква неговият образ... Той е просто никой... или вече е някой за мен. Той е някой, който го е грижа за мен или просто така ми се струва. Объркана съм! Би трябвало да съм се научила вече... Но глупавата аз никога не си взима поуки! Отново се втурвам в романтични представи какво би било ако сме заедно... Образ след образ, мечта след мечта... всичко изглежда толкова реално, толкова красиво, толкова истинско, но в действителност не е... Не може и да бъде. Не съм сигурна дали съм влюбена или е просто плод на моята болна фантазия. Не съм създадена, за да съм щастлива. Но той е там и се взира в мен с толкова разбирателство. С дрезгав глас се опитва да ме убеди, че всеки има място на този свят, че всеки е създаден, за да живее, но аз не съм толкова сигурна. Казва ми, че всеки рано или късно намира своя бряг, а може би вече го е намерил, но не го вижда, защото се е захванал твърде здраво за миналото... Усмихвам му се тъжно, защото той не разбира... за мен вече е твърде късно... преминала съм границата... така съм проектирана. На някои хора просто им е в кръвта да страдат... вградено е в ДНК-то им. Очите му ме гледат тъжно, той разбира... за първи път някой ме разбира и все пак... Чувствам се нищожна, защото аз съм причината за тъгата му в красивите му очи. Иска ми се да протегна ръка, за да избърша сълзите му, но ме е страх да не го нараня още повече. Страх ме е да не ме отблъсне. Пръстите ми, аз, очите ми, думите ми... всичко у мен бе така проектирано, че караше хората около мен да страдат. Не исках те да страдат... Болеше ме, заради болката, която им причинявах...

И ето ме пак... Петък вечер лежаща на пода... нямах сила да се изправя и да погледна през прозореца, за да срещна света. Харесваше ми да съм толкова самотна, така не можех да наранявам. В един миг, когато си нараняван толкова много пъти, когато си бил толкова много пъти изигран... В един миг самотата вече не ти се струва толкова страшна... Сивотата й вече не е толкова мрачна. Това е просто един друг цвят, който до сега си избягвал.

",1.8|ba