Имала съм повече от една истинска Любов...

"-Вече съм тук!"

Наблюдаваш всичко като на забавен каданс. Сълзите ти отразяват болката, която се е свила в душата ти. Вървиш бавно, докато триеш с ръка сълзите, които като че нямат край. Оглеждаш се, внимаваш да не се блъснеш в някого, въпреки че нищо не виждаш през замъгления си поглед.

Стигаш до познатия парк. Сядаш на самотната пейка и продължаваш да хлипаш. Боли... толкова много боли да си себе си, но не можеш да промениш нищо. Ти си такава... Ноктите ти безмилостно се забиват в плътта на китката ти и от там потича топла алена кръв. И бавно започваш да чувстваш облекчение. Продължаваш да я раздираш и едната болка заменя другата. Справедливо е...

-Какво, по дяволите, правиш? - до ушите ти достига нечий глас. Миг по-късно някой е уловил ръцете ти и ги е отделил една от друга.

-Пусни ме! - крещиш му. - Остави ме, добре съм! - опитваш се да се измъкнеш, но хватката му е желязна. Твърде силен е за теб.

-Не си добре! - вика ти и те назовава по име.

И изведнъж това те укротява. Все едно това са кодови думи. Чакала си толкова дълго, за да ги чуеш. Вдигаш глава и виждаш две до болка познати очи. Отпускаш се в ръцете му и му позволяваш да те прегърне. Да опита да те успокои, да отнеме болката, която те е погълнала изцяло. Взима те на ръце и сяда на пейката. Ти си в скута му. Започва да те люлее и да гали нежно косата ти, опитвайки се да спре плачът ти. Но ти точно от това имаш нужда и той го знае.

-Всичко е наред! - шепти в косите ти и нежно целува главата ти. - Вече съм тук! Вече съм тук и никога повече няма да си тръгна!