Гледната точка на Анджел:
Що за квартал беше това? Това не бе обикновено място. Кой би искал да живее тук? Кой би искал да го нарече „свой дом”? Аз… никога. Невъзможно. Или… може би грешах? Опасно е. Престрелки, наркотици, убийци, семейство Бийбър и… любов. Хората познаваха това усещане. Забелязах го. И вината беше именно у него. Заради него, дойдох и ще остана. Не го исках. Наистина. Но… ето, че напълно неочаквано, Summerlin се превърна в моят дом, а хората – в семейство.
Измина седмица. Седем дни, откакто се запознах с личността, която тровеше кварталът. Флин Делгадо. Това беше проблемът. И знаех, че Джъстин е тук, за да го разреши. Това не ме обнадеждаваше. Бях на двадесет и шест. Да, по-малка съм от Джъстин, Джейсън и останалите, но притежавах ум. Знаех, че единственият начин да се спасиш от нещо, което вреди на теб и близките ти е да го изтръгнеш от корените. А, корените на Делгадо… криеха се в живота му. Щяха да го убият. Щеше да го сполети съдбата, която бе сполетяла Джейк. Това беше целта, поради която Стивън и Ирен са извикали най-малкият си син. Не, за да укрепи основите на тази крепост, а за да разчисти сметките. Защо? Защо трябваше Джъстин да бъде решението на проблема? Може би се нуждаеха от неговите способности. Отговорът беше скрит на дълбоко. А, аз не можех да стигна до тези дълбини. Джъстин не ми споделяше, за да ме защити. Моята роля беше само да бъда до него, да го подкрепям, да го обичам и да се грижа за раните му. Вече… вече дори не можех да го видя. Стоях в имението, заобиколена от хора, които се грижеха за мен. Сякаш бях затворена в златна клетка. Охрана и прислуга навсякъде. Дразнех се, когато ме наричаха госпожица Гомес. Защо не използват името ми? Нима това е немислимо? Строгите правила не съществуваха само в квартала, а и тук, в дома на Бийбър. Ирен държеше на тези правила. Имах чувството, че се бях превърнала в жертва. Непрекъснато намираше нещо, което да не харесва в мен. Дрехите ми, прическата ми, гримът ми, поведението ми. Опитвах се да бъда достойна за Джъстин и исках да изглеждам по този начин и в очите на родителите му, но беше трудно. Ирен ме критикуваше, а Стивън мислеше, че разсейвам синът му от главните приоритети и цели, които си е поставил. Единствено Джейсън ме разбираше и подкрепяше. С Джъстин бяха коренно различни, но и двамата имаха нещо общо: можех да общувам с тях изключително лесно. Мога да им доверя и най-съкровените си тайни, и да знам, че ще ги отнесат в гроба.
Джъстин беше зает. Нямаше време за мен. Аз бях пречка, момиче, което не му позволяваше да върши задълженията си. Какви ли са те? Да обикаля из Summerlin по цял ден? Прибираше се късно. Никога по-рано от полунощ. След случилото се в клуба не беше същият. Какво му ставаше? Исках да му помогна, но той не ме допускаше до себе си. И все пак знаех, че ме обича. Виждах го в очите му, усещах го и ако имах късмета да се събудя в ранните часове на сутринта, начинът, по който ме прегръщаше ме уверяваше, че не се е променил. Вирджиния – едно от момичетата, които се грижеха за храната, ми сподели, че мъжете от семейството са женкари. Джейсън и Джейк са обичали нощният живот, а Стивън, който е на възраст, поне веднъж в месеца се възползва от услугите на евтините момичета. Бях шокирана. Ами, ако Джъстин правеше същото? Ако ме лъжеше? Съмнявах се, но той разбра. Отново успя да ме убеди, че няма подобно нещо. И аз му вярвах. Не ми беше дал повод за друго. А, Вирджиния… беше уволнена. Съжалявах, наистина. Ако знаех, че Джъстин ще реагира по този начин, нямаше да му споменавам, че съм чула клюките от нея.
Исках да изляза. Имах нужда. Дения беше моя приятелка. Може би единствената. Имахме уговорка. За днес. Липсваше ми и трябваше да поговоря с някого. Имах нужда да споделя любовните си трепети с нея. Разбира се, ще се опитам да премълча за Summerlin, доколкото е възможно, но… предпочитам темата да е Джъстин. Дали щеше да го хареса? Четиримата мъже, които непрекъснато вървяха с мен, зад мен, до мен, пред мен, ме побъркваха. Исках свобода, лично пространство, но приятеля ми беше разтревожен. Отново причината се коренеше във Флин Делгадо. Заплахите му бяха създали проблеми в главата и съзнанието на Джъстин, които отказваха да си тръгнат. И въпреки това, бях решена, че ще изляза. Да, това също беше ограничавано, особено от Ирен, но не ме интересуваше. Дения ме чакаше, а аз знаех, че с Лео, Майкъл, Кърт и Ед нищо нямаше да ми се случи. Убедена съм. Но… реших да предупредя за намеренията си. За всеки случай.
- Кажи, любов моя? – чух гласът на Джъстин в слушалката. Обадих му се. Дано не възрази.
- Може ли да изляза? – попитах, надявайки се на положителен отговор.
- Скъпа, не си длъжна да искаш моето разрешение. – засмя се. – Искам само момчетата винаги да бъдат с теб.
- Тоест… мога да изляза?
- Разбира се. – отвърна. – Къде отиваш?
- Имам среща с приятелка. В едно кафене извън Summerlin. – уточних.
- Добре. Забавлявай се. Ще се видим довечера. Обичам те.
- И аз те обичам. – казах с усмивка на лицето си и затворих.
Приготвих се. Облякох се, взех пари, които сложих в чантата си и излязох от стаята на Джъстин, която сега той наричаше Нашата стая. Пред вратата бяха Лео и Ед, а Кърт и Майкъл подготвяха автомобилът, с който щяха да ме закарат. Лас Вегас и шумът ми липсваха. Радвах се, че макар и за няколко часа, ще успея да си ги припомня. Не се наложи да обяснявам на Ирен къде отивам. Просто, защото не я засякох. Вчера, поисках да отида до близкият магазин, а тя ми направи подробен разпит за това какво ще купувам, за какво ми е, спешно ли е, защо харча пари на вятъра и други подобни. Уважавах я, но понякога беше изнервящо. Добре, че характерът на Дения беше напълно различен. Тя винаги ме разбираше и ми даваше правилните съвети, когато се нуждаех от помощ. Беше ми като родна сестра, защото моята не се държеше като такава. Сибел… къде ли е сега?
❤🔫❤🔫
- Цял ден слушам за Джъстин. Няма ли да ми покажеш поне една негова снимка, а? Крайно време е. – Дения се възмути. Истината е…, че вместо час-два, прекарахме заедно целият ден. Разходихме се по магазините, пихме кафе, обядвахме, а момчетата разнасяха торбите с покупките. С Дения им се присмивахме, но и на тях им беше смешно. Да, бяха ми охрана, но ги запознах с приятелката си и им позволявах да останат на нашата маса. Нещо, което останалите членове на семейство Бийбър, никога няма да позволят.
- Е, щом настояваш. – засмях се и извадих телефонът си. – Виж. – подадох го, а очите й останаха залепени за екрана.
- Господи… какъв опасен красавец. – възкликна. – Завиждам ти.
- И ти можеш да си намериш такъв. – обади се Лео, карайки приятелката ми да се изчерви.
- О, виждам, че тук става нещо.
- Какво? Не. – отрекоха и двамата, но не им повярвах. Лео беше чаровен. Не, колкото Джъстин, но това беше мое мнение. Дения не можеше да скрие факта, че го наблюдаваше през целия ден.
- Станало е късно. – отбелязах. – По-добре да се прибирам. Не искам Ирен да направи проблем.
- Разбира се. Радвам се, че се видяхме. Ще го направим отново, нали?
- Естествено. – прегърнах я. – Лео, ще изпратиш ли Дения?
- Бих го направил, Анджел, но не мога. Джъстин ми нареди същото като на другите. Не бива да те изпускам очи. – оправда се, карайки мен и приятелката ми да се засмеем.
- Ще се справя, не се тревожи. Знаеш, че апартаментът ми не е далеч. – кимнах положително. – До скоро! – помахах, а когато Дения се загуби от погледа ми, бях готова да тръгвам.
Настаних се на задната седалка. Кърт шофираше, Лео беше до него, а Майкъл до мен. Очакваше ни дълъг път до Summerlin и имението. Настаних се удобно, а от радиото се разнасяше музика. Денят беше прекрасен. Ако видя Джъстин, когато се прибера, ще е още по-прекрасно. Искрено се надявах на това. Молех се. И той ми липсваше. Изминаха почти двадесет и четири часа, откакто го видях за последно. Исках да ме целуне, да ме прегърне, да ми каже, че ме обича, гледайки ме в очите. Копнеех за това.
Изведнъж забелязах лекомислието и глупостта на един нагъл шофьор, който ни изпревари. А, по-лошото беше, че профуча със сто километра в час, но когато се озова пред нас, намали. Почти до нулата. Какво ставаше? Пътят водеше към кварталът. Малко автомобили минаваха от тук. Хората се страхуваха. Боже… появиха се още две превозни средства. Обградиха ни, принуждавайки ни да спрем. Видях, че момчетата извадиха и заредиха оръжията си, а аз усещах топлината, която ме заливаше. Обзе ме паника и страх. Преди да осъзная случващото се изцяло, около мен отново се носеха куршуми. Стъклата на прозорците се счупиха, а Майкъл използва едната си ръка, за да ме наведе възможно по-надолу. Опитваше се да ме предпази, но това не помагаше. Изстрелите не спираха. Сякаш бях на бойно поле.
- Анджел, отвори вратата и бягай! – Лео нареди, говорейки за гората, която се простираше от дясната ни страна. Трябваше да се измъкна незабелязано и да тичам. Пътят не беше блокиран от тази страна. Имаше кола пред нас, зад нас и от ляво, но аз можех да се измъкна.
- Ами, ти и момчетата? – попитах, опитвайки се да надвикам шумът.
- Бягай! Сега! – изреваха и тримата, а аз отворих вратата. Пълзейки слязох от автомобила, а когато прецених, че имам някаква възможност, побягнах.
Изстрелите утихнаха. Дали беше, защото разбраха, че съм се измъкнала, или защото се отдалечавах? Да, по-скоро беше първото. Чувах стъпки зад себе си. Преследваха ме. Двама или трима, не можех да разбера.
- Не стреляй! – извика единият. – Трябва да остане невредима! – няколко секунди по-късно, осъзнах, че бягството не е опция. Изморих се и не знаех къде съм. Не можех да се обадя на Джъстин или на някого другиго. Чантата, в която се намираше и телефонът ми бяха останали в колата при момчетата. Дали все още са живи? Боже, дано не им се е случило нещо. Да, нервираха ме, но ги смятах за свои по-големи братя. А, беше изминала само седмица.
Настигаха ме. И преди да се усетя, ме повалиха на земята. Бяха двама. Видях ги. Изглеждаха заплашително. За кого ли работеха? Делгадо? По дяволите! Трябваше да се досетя.
- Кучка! – каза този, който се беше настанил върху мен. Зашлеви ме, извъртайки главата ми на деветдесет градуса, а аз не казах и дума. – Да вървим! Благодарение на теб, онези четиримата се спасиха. – е, поне бяха добре. Изправи ме, а другият се премести от другата ми страна. Набързо изминахме разстоянието, което бях пробягала. Върнахме се на пътя. Момчетата бяха в безсъзнание, а аз бях набутана в черен миниван. Да, този ден не завърши по начина, по който ми се искаше. Това беше сигурно.
Цитат от девета глава!