Without you I am nothing [ЗАВЪРШЕНА]

5

Гледна точка на Зейн

-Зейн...-каза изненадано Нат, след като отвори вратата. Дано да не ме убие, дано да не ме убие. Молех се на господ. Тя стоеше и се взираше в мен. Или обмисля дали да ме убие, или къде да зарови трупа ми. Аз стоях и нищо не правех.

-Аз...-тръгнах да казвам нещо, но не знаех какво.
-Ти...ти...тук си?-каза Нат, но прозвуча повече като въпрос. Аз кимнах леко и тя се усмихна и ме прегърна. Първоначално се изненадах, но после и аз я прегърнах.-Липсваше ми.-каза Нат подсмърчайки.
-И ти ми липсваше.-раздвижих ръката си надолу нагоре по гърба ѝ.
-Нати, всичко наред...-Грейсън също дойде и като ни видя се стъписа на място.-Зейн!-каза тихо.-Мамка му, ти се върна. Върна се!-извика Грейсън и аз се засмях. Той също дойде до мен и ме прегърна.-Но как?-попита. Направи ми място да вляза и аз влязох. Всички седнахме на дивана.

-Все още не мога да повярвам! Почти шест месеца не съм те виждала.-каза все още не вярвайки Нат.
-Аз също не мога да повярвам, но ето ме.-повдигнах рамене.
-Но нали Кевин не ти даваше да се върнеш? Как те пусна?-попита объркано Грейсън.
-Ами това е дълга история. Накратко, Кевин се е забъркал с някакъв доста опасен мафиот и постоянно му правил номера, не е спазвал обещанията си и такива неща.-спрях за момент и си поех въздух.-Преди два дена научих, че са го убили.-казах и те ме погледнаха изненадано.
-Убили са Кевин?-попита Грейсън и аз кимнах.-Еха...

Никой не казваше нищо. Всички се бяхме загледали в една точка и осмисляхме информацията. Мразех Кевин, но когато научих, че е мъртъв ще си призная не ми стана много приятно. Да може да ме е завлякъл в Ню Йорк, но все пак. Както и да е важното е, че вече съм тук и най-накрая ще я видя. Шест месеца не съм виждал лицето ѝ, шест месеца без да чуя прекрасния ѝ глас, шест месеца без да я докосна. Това беше пълно изпитание за мен. Надявам се все още да ме обича.

-Как е Алисън?-попитах и Грейсън и Нат се спогледаха.
-Ами... добре е.-отговори Нат.
-Тя...обича ли ме още?-попитах несигурно и се страхувах от отговора.
-Сложно е да се каже. Тя много се разстрои, когато научи, че заминаваш.-каза Грейсън. Аз издишах и станах от дивана.
-Аз ще тръгвам, стана късно. Не искам да ви притеснявам.-казах.
-Няма проблем, ако искаш остани още. Не сме се виждали от шест месеца.-каза Грейсън, но аз поклатих отрицателно глава.
-Не, няма нужда. Ще се видим утре в университета.-казах им и те кимнаха. Нат и Грейсън също станаха от дивана да ме изпратят. Нат ме прегърна отново и аз излязох от апартамента. Качих се в асансьора и натиснах копчето за първия етаж. След малко вратите се отвориха и аз излязох. Качих се в колата си и потеглих към вкъщи.

На другия ден

Събудих се към 8:30. Станах и отидох в банята да си взема душ. Изкъпах се и си измих зъбите. Върнах се обратно в стаята си и се облякох. Напръсках се с парфюм и взех ключовете за колата и телефона си. Излязох от къщата и се качих в колата си. Потеглих към университета и не след дълго бях там. Паркирах колата и слязох. Видях Нат и Грейсън да стоят на пейките и отидох при тях.

-Здравейте!-поздравих ги.
-Хей!-усмихна се Нат.-Искате ли днес да излезем след лекциите? Трябва да си наваксаме.-предложи Нат.
-Добре.-съгласих се и отместих погледа си. Видях най-красивото нещо да влиза в двора. Беше облечена с черни дънки, бяла тениска и кожено яке. Изглеждаше толкова добре. Гледаше нещо на телефона си и изведнъж видях как някакво момче тича след нея. Той я спря и... те се целунаха. Целунаха се? След като се отдръпнаха видях, че това беше Зак. Но нали уж си нямаше гадже?-Хора, защо Алисън се целува с този?-попитах объркано.
-Зейн, те са гаджета.-отговори Грейсън и сърцето ми пропусна удар. Не, не може да е гадже с него. Не може да не ме обича. Няма как.
-Ще отида да поговоря с нея.-казах и тръгнах към тях.
-Зейн, почакай. Това не е добра идея.-чух как Нат ми извика, но не ѝ обърнах внимание. Стигнах до Алисън и я потупах по рамото. Тя се обърна и разшири очите си.

Гледна точка на Алисън

Това не може да е истина. Няма как. Нали беше в Ню Йорк? Кога се е върнал? Усетих как бях на път да се разплача. Той не отделяше поглед от мен и не казваше нищо. Не мога да повярвам. Искам да го прегърна, да го целуна, но не мога. Той сам приключи всичко.

-К-какво правиш тук?-попитах най-накрая.
-Върнах се.-отговори тихо.-Липсваше ми.-каза и го погледнах учудено. Липсвала съм му? Защо тогава замина? Защо ме остави с шибана бележка? Защо не се обади поне да попита как съм?
-Липсвала съм ти?-изсмях се в лицето му.-Защо тогава ме заряза и замина за Ню Йорк? Нали кариерата ти е по-важна от мен?-попитах го и усетих как очите ми се насълзяват, но не позволих на сълзите да се спуснат.
-Моля те, нека да ти обясня.-каза и ме хвана за ръката. Аз светкавично се отдръпнах.
-Какво да ми обясниш? Че вече не ме обичаш ли? Спокойно, разбрала съм го отдавна.-казах и присвих очи.
-Разбира се, че те обичам.-каза и отново протегна ръката си да ме хване, но не му позволих.
-Не ме докосвай. Не искам да те виждам. Остави ме намира!-извиках. Заболя ме. Много ясно, че искам да го видя, много ясно, че искам да ме докосне.
-Али, моля те...-каза и ме погледна умолително. Аз поклатих глава и тръгнах към входа на университета и влязох вътре. Преглътнах буцата, която се беше заформила в гърлото ми. Защо? Защо ми го причинява?