Sinner《 YOONMIN 》

Част 49

Юнги му хвърляше по някой поглед, потапяйки се във всеки детайл на момчето си. Медената му кожа, блестящите като перли очи и цялостната му аура създаваха блажено чувство.

Юнги никога нямаше да заобича някого по начина, по който обичаше Джимин. Никого.

По радиото се изпълняваше „изгубено момче" на Midnight, но иронично, Юнги бе всичко друго, но не и изгубен. Той бе намерен. Не от Господ, не от Светлината, а от единствения и неповторим Пак Джимин.

- Бях изгубено момче, когато те срещнах. – Джимин припяваше. – Дръж ме докато вече не бъда самотен.

Юнги слушаше ангелският глас, вървящ заедно с текста на песента и усмивка се лепна на лицето му.

- Разбира се, че ще те държа.

Те пристигнаха в кампуса и се разходиха наоколо заедно, ръка за ръка, разглеждайки новия си дом за следващите няколко години. Бе хубаво да могат да се насладят на лятното време заедно, без да се тревожат какво ще си помислят за тях хората.

Джимин бе изпълнен с възхищение; кампусът бе с масивни размери и предлагаше доста добри неща за забавление и на двамата. Тенис кортове, градини, огромна библиотека. Но най-важното...

- Юнги! Виж! На територията на колежа има Panda Express! – Джимин посочи развълнувано, а Юнги се ухили, виждайки вълнението на момчето.

- Ах, мамка му, да.

Те направиха още няколко кръгчета, поглъщайки новата ги заобикаляща среда. Най-накрая се върнаха пред входа на университета, но Юнги дръпна Джимин за ръката и го поведе към колата.

- Хайде да пренесем нещата си в общежитието.

Юнги и Джимин пренесоха и последната част от багажа си в стаята, слагайки всичко на леглата. Стаята, която щяха да споделят бе с три легла, но извадиха късмет, че ще си съжителстват двамата. Юнги бе щастлив, когато получи новините, че ще бъде насаме с Джимин, с любимият си. Почти се усещаше така сякаш си имаха собствен апартамент.

Джимин се пльосна на дивана след като сложи и последните кутии на земята и дълбоко въздиша с усмивка.

- Най-накрая! Направихме го. Бях сигурен, че ще ни отнеме 3 курса, за да пренесем всичките си неща.

Юнги седна до него на канапето и се засмя.

- Благодарен съм, че не стана така. Имах си супермодел, който ми помогна да пренеса нещата.