Sinner《 YOONMIN 》

Част 8

Proverbs 17:28

„ Дори и глупаците се смятат за мъдри, ако мълчат; и за разумни, ако държат езика си."

Никой не знае наистина какво ги принуждава да вършат нещата, които правят. Докато си мислим, че имаме скрити мотиви относно всяко действие, което правим, понякога мозъка ни използва инстинкт, който сме усвоили чрез социалното взаимодействие, за да вземаме рационални решения, когато се чувстваме несигурни.

И когато Джимин реши да седне с Юнги по време на обяда заедно с Джин, той си нямаше и на идея какво го принуди да го направи. Просто го чувстваше правилно.

Мин Юнги надигна поглед от телефона си, за да види усмихващия се Парк Джимин, изглеждащ дързък и радостен както обикновено. Той махна слушалката си, за да чуе по-малкия.

- Седнал си на нашата маса, но не възразяваме. – Джимин се усмихна, карайки Юнги да се обърне настрани, за да види вече нетърпеливия Ким Сокджин, който се наслаждаваше на купата с рамен. Юнги въздъхна.

- Съжалявам, утре ще седна някъде другаде. – Юнги въздъхна и сложи слушалката си, за да игнорира другите две момчета на масата. Джимин изпуфтя и го потупа по рамото, за да привлече вниманието му. Юнги го погледна с гримаса и махна отново слушалките си.

- Какво искаш? – Юнги грубо попита Джимин, раздразнен заради това, че момчето очакваше да завържат разговор.

- Просто си мислех да ти кажа, че не е нужно да се местиш. Има доста място на тази маса. – Джимин се усмихна отново, пробождайки сърцето на Юнги със своята усмивка и присвитите очи с форма на полумесеци.

Щеше да бъде огромна лъжа, ако се кажеше, че Юнги не намира Джимин за атрактивен. Имам предвид, че момчето излъчваше щастие, а усмивката му бе толкова заразителна. Определено Джимин бе от типа хора, които се чувстват задължени да направят и останалите щастливи. Докато Юнги откриваше тази характерна черта у него, той успя да се замисли и върху това.

„Кой прави Джимин щастлив, ако той никога не се тревожи за себе си?"

За такова качество Юнги копнееше. Той все се отличаваше; мислеше си, че не се нуждае от никой друг. Всичко, което му трябваше бе да бъде със себе си и по този начин не се притесняваше, че ще бъде наранен.