Sinner《 YOONMIN 》

Част 42

1 Corinthians 13:11

"Когато бях дете, говорех като дете, мислех като дете, разсъждавах като дете. Когато станах мъж, оставих детството зад гърба си."

Джимин и Юнги седяха на задната седалка в колата на семейството на Джимин и караха към дома на семейство Мин. Родителите на Джимин бяха с тях за подкрепа, Юнги беше мълчалив и нервен, гледайки през прозореца през цялото време.

Джимин го погледна , чудейки се как по-големия ще успее да се справи със стресовата ситуация. Взе ръката му в своята, стискайки я нежно.

- Не се тревожи. Ние ще бъдем там с теб.

Юнги не отговори, но все още бе признателен за всичко, което семейство Пак бяха направили за него и приближи ръката на Джимин докато продължаваше да гледа заснежените полета от прозореца на колата. Страхуваше се какво го чака този ден и се надяваше, че ще може да вземе нещата си без проблем от родителите си, но пък и подозираше, че те точно това ще целят-да създадат проблем.

Те паркираха пред къщата на Мин и Юнги преглътна буцата в гърлото си, оглеждайки двора в опит да открие нещата си. Всички те си стояха навън, до кофите за боклук. От разтревожено, изражението му се промени на ядосано. Веднъж паркирали, той бързо слезе от колата и хукна към нещата си.

Той тършуваше в покритите със сняг свои принадлежности, а ядът премина през лицето му, когато видя компютъра си, покрит в сняг и заледен заради времето. Кръвта му закипя заради гледката, знаейки че те нямат никаква причина да не задържат вещите му вътре, докато дойде да си ги вземе.

Джун се приближи към Юнги и забеляза, че той се взира в съсипания си лаптоп.

- Боже мой, защо някой би изхвърлил вещите на сина си?

- Те не ме обичат, - Юнги изръмжа през стиснати зъби. – Злото е въплътено в тях.

Джи Юн и Джимин също се присъединиха към тях и Джимин видя вледенените вещи на Юнги. Лицето му се загря от яд и той стисна юмруци. Измина момент на тишина преди Джимин да хукне към входната врата.

Юнги видя как гаджето му тича към вратата и тръгна след него, хващайки нежно ръката му.

- Бебче, не си заслужава...

Джимин отскубна ръката си и продължи да крачи към входната врата. Юнги знаеше, че няма какво да направи или каже, за да го успокои, виждайки го как застана на верандата и почука яростно на вратата, игнорирайки звънеца. Това подсказваше точно как се чувства.