GONE (BOOK TWO)

Глава 12

                Бях се настанил на стола, с качени, кръстосани крака върху бюрото си. Оглеждах, правещите се на заети, мои колеги. Клаус неуспешно се опитваше да ги заговори, но скоро щеше да разбере с какви копелета ще трябва да се занимава по цял ден. Погледнах часовника на стената и въздъхнах. Къде се губи Джак? Преди да се усетя някой потупа рамото ми. 

     - Всички тук ли са такива с новите? - Клаус въздъхна и направи тъжна гримаса, която ме накара да се засмея.

     - Така са с всички. Седни. - дръпнах един стол, а той не изчака втора покана.

     - Ти наистина си единствения, който ми обърна внимание. - подпря ръце на коленете си.

     - Плащат ми допълнително за това. - засмях се. - Но не си лош, така че нямам проблем с това да ти говоря и да убивам времето си тук. Рядко се случва нещо спешно, а през повечето време просто киснем и се заяждаме един с друг. - гледах как с крак се опитваше да измести някакъв незначителен малък боклук, дори не ми отговори. 

                Гледах към врата в очакване най - накрая Джак да се появи. За мое щастие, когато вратата се отвори за пореден път от нея се показа разрошена черна коса, а след това и любимото ми лице. Изскочих от стола и с бърза крачка тръгнах към Джак. Усмихна се щом ме видя и изчака да стигна достатъчно близо, за да заговори.

     - Нося обяда, гладник. Малко се забавих, но живееш наистина далеч от тук. - подаде ми плика и се огледа. - Изглежда имате доста работа тук. Ако ти преча ще... 

     - О, Джак, как си? За малко да не те позная. - Клаус се приближи към момчето ми и го прегърна.

     - Здравей, Клаус. - Джак се изчерви и сведе поглед.

     - Откъде се познавате? - попитах, леко раздразнен от създалата се ситуация.

     - Той ми е гадже. - Клаус се обърна към мен, дори не се поколеба.

     - Джак, това вярно ли е? - казах с леко повишен тон.

     - Не. - отговори толкова тихо, дори не бях сигурен какво бях чул. - Всичко приключи между нас. - погледна момчето срещу мен, сякаш, убивайки го с поглед.

     - Аз не си спомням такова нещо. Е, ще ви оставя и без това си имам друга работа. Ще се разберем по - късно с теб, Джаки. - какво се случи току що? Тона му се промени коренно. Сякаш се ядоса повече на мен, отколкото на себе си. 

      - Не му обръщай внимание, нека отидем някъде навън. - гласа на Джак ме изкара от разсъжденията ми и съвсем несъзнателно тръгнах след него. 

      - Какво беше всичко това? Да не би да развърташ и двама ни? - докато погледа му шареше навсякъде другаде, но не и върху мен хванах китките му и ги стиснах. Той изпъшка и се опита да ги отскубне.

     - Пусни ме, боли. - промрънка тихо, дърпайки ръцете си.

     - Отговори ми. - извиках и затегнах хватката си.

     - Не. Сега ме пусни. - той също извика насреща ми.

     - Тогава ми обясни какво става. - допрях го до стената, притискайки ръцете му към нея.

     - Това е моето минало, не е твоя работа. - опита се да изтръгне ръцете си, но не успя.

     - Когато става въпрос за човек, с който ще работя, и който все още не е наясно със случващото се с гаджето ми, е напълно моя работа. 

     - Не съм Луи, който ще ти се обяснява за всичко, а ти само ще го малтретираш и използваш. Не съм такъв глупак, какъвто е бил той. Пусни ме! - споменаването на това болезнено за мен име ме ядоса още повече. Преместих ръката си на врата му и я затегнах леко.

     - Посмей да споменеш само още веднъж името на това момче и наистина ще разбереш какво му причинявах, до най - малката подробност. - казах през зъби и го пуснах.

     - Защо си мисля че ти ще се промениш? Ти си боклука, който съсипа живота на това момче. Не си научен да обичаш, не си научен да уважаваш и да изслушваш. Научен си само на насилие и властване. Ти не си достоен за нито едно момче, което ще ти се върже на примката. - избута ме силно. - Готов си да ме убиеш заради едно тъпо име. Да го беше пазил така, докато беше жив. Сега той лежи мъртъв и повярвай ми, не му пука колко мислиш за него, колко защитаваш свещеното му име и колко съжаляваш за случилото се. 

     - Вземи си мизерната помия и да не съм те видял повече. - хвърлих пакета в краката му и се обърнах с гръб, тръгвайки към вратата.

     - С голямо удоволствие, мистър Стайлс. - чух отдалечаващите се крачки и тихото мърморене, преди да вляза и да се насоча отново към бюрото си. Шибан мизерник.