GONE (BOOK TWO)

Глава 5

               Проклинах се за това което щях да направя след няколко минути. Бях се оправил за срещата си с Джак, бяхме се оговорили и всичко беше перфектно. Грешната стъпка която правех в момента беше това отново да се натреса в гробищата при Луи. Точно преди срещата си с новото момче, щях да посетя старото. Не трябваше, но не можех да издържа. Беше минало прекалено много време от последната ни среща. Не можах да спазя обещанието дори към себе си. Чувствах се като пълен загубеняк, но не намирах друг избор да се успокоя. Бях тръгнал от вкъщи един час преди оговорената среща, за да имам време за всичко и да не карам Джак да ме чака като идиот. 

               Бях пред портата на гробището, гледайки гробовете на хората. Трябваше да реша дали наистина искам да си го причиня и днес. Краката ми бяха замръзнали, сърцето ми се разкъсваше, искаше да вляза, а малкото разум, който ми беше останал ми казваше да си тръгна и да забравя за това място. Въздъхнах и бавно започнах да се отдалечавам, отивайки към колата си. Сърцето ми затуптя силно, ръцете ми се изпотиха. Какво си мислех? Не мога да забравя тази част от живота ми просто така. Обърнах глава назад. Трябваше да отида. Сякаш ме викаше, имаше нужда от мен. Със сълзи на очите просто се върнах в до болка познатото място и прекрачих гробището. Тръгнах по пътеката, докато не съзрях името му. Въздъхнах за пореден път и клекнах до мраморната плоча. 

     - Пак съм тук, Лу. Съжалявам, че щях да те оставя. Не знам какво си помислих. Не мога да те забравя. Не знам дали ти можеш. - погалих снимката му и преглътнах. - Ще излизам с друг, Луи? Дали да го правя? Ще имаш ли нещо против ако го направя? - очите ми се насълзиха. Отново усетих краката и ръцете си изключително слаби. Не издържах и просто седнах на пръстта. - Знаеш, че ще те обичам завинаги, но не мога да съм сам повече, разбираш ли ме? Разбира се, че ме разбираш. Ти винаги си го правил, но аз не го правех. - гледах снимката му, триейки сълзите си с ръкава на горнището ми. - Но аз трябва да продължа сега. И щом не е с теб, трябва да е с някой друг. Обещавам, че няма да те забравя никога, чу ли ме?- целунах леко снимката му и се изправих. - Сега ще тръгвам, Лу. Ще ми липсваш да знаеш. - сведох глава и закрачих по пътеката отново. На излизане се обърнах и помахах. - Лека нощ, любов моя. - затичах се към колата си. 

               Качих се и се погледнах в огледалото. Зачервените ми очи нямаше да направят добро впечатление, но щеше да стане тъмно и Джак нямаше да може да ги вижда толкова добре. Или поне на това се надявах.

               Времето дойде. Спрях пред алеята на къщата му и зачаках. Нямах намерение да слизам от колата или нещо подобно. Просто му писах да излиза. Облегнах се на седалката и зачаках. Молех се нещата да се получат, да не направя някоя глупост, да не объркам нещо за което после ще съжалявам. Чух отварянето на вратата и отворих очи.

     - Здравей. - каза ми с усмивка. - Може ли да се кача? - засмя се.

     - Разбира се, все пак заради теб съм тук. - опитах се да прозвуча ведро и потупах седалката до себе си. Той не поиска второ разрешение и се качи. Не знам какво ме прихвана, но го прегърнах. Доста силно. Не бях очуден че той отвърна на прегръдката ми. 

     - Нещо случило ли се е? - попита след като го пуснах и хванах здраво волана.

     - Не, съвсем нищо. Просто исках да те прегърна. - запалих автомобила и тръгнах. 

               Не знаех къде да го заведа. С Луи никога не получихме възможността да бъдем като нормалните двойки. Никога не бяхме ходили на ресторант или на друго местенце, което да ни напомня, че сме на някакъв вид среща. Винаги го водех в хотели извън града, където си мислех, че баща ни няма да ни намери. "Сега трябва да е различно, Харолд. Джак не е Луи. Няма от кого да го криеш и трябва да направиш срещата перфектна, без да мислиш или споменаваш Луи. Луи го няма, това е."

              Реших, че плажът винаги е добра идея за среща, и то вечер. Паркирах колата и слязох. Заобиколих и отворих вратат му, за да може да слезе. 

     - Държиш се с мен все едно съм една истинска дама. - засмя се и слезе. - Само дето не ми подаде ръка. Щях да се прибия с тези кецове. - смеха му беше толкова звънлив и приятен, че ме накара да се усмихна. Нефалшиво, непресторено, просто една истинска усмивка, която не бях показвал на никой друг освен на Луи. "Ето пак този Луи. Стига вече!" - подсъзнанието ми се обади, отново. Беше право, стига с Луи.

     - Ти го заслужаваш. - казах съвсем небрежно и затворих вратата на колата, като я и заклюих. 

     - Не ме карай да се чувствам толкова специален. - изчерви се и се почеса зад врата. Засмях се от детската му реакция и хванах ръката му.

     - Тази вечер ти си най - специалното момче в целия свят, повярвай ми.

  Здравейтеее! Съжалявам, отново за дългото чакане, но така става като си преинсталираш компютъра и всички запазени пароли просто изчезнат. 

 Ииии все пак надявам се новата глава да ви е харесалаа и учаквам мнението ви в коментарите. Също така да си кажа от днес нататък без прекъсване почвам да качвам неделя, сряда и петък. Обещавам този път наистина няма да бавя глави повече. Чаоо! <3