GONE (BOOK TWO)

Глава 1

               Бях се убедил за пореден път, че живота не е никак справедлив. Не само към мен, но и към други хора. Бях станал неволен свидетел на спор между шефа ми и един от колежките. Отново поемаше вината за безотговорния си приятел, който вместо да идва навреме се навърташе насам – натам с други жени.

               И сега нещата бяха загрубели. Уволниха я, а сега тя разплакана събираше личните си вещи от шкафчето в края на стаята. Не сметнах за нужно да оправдая нито момичето, нито момчето както бяха решили другите. Аз просто продължих да се въртя на стола си, гледайки в тавана.

               Поредната ми скучна нощна смяна в пожарната течеше с пълна сила. Времето се изнизваше бавно, а социалните мрежи изобщо не спасяваха положението. Реших че ако не нещо друго, то можех да поспя докато чакам нещо да се случи..

               Силно бутане по рамото ме събуди.

       - Да? – измърморих сънливо като все още не отварях очите си.

       - Обадиха се от Даунинг стрийт, резиденцията на министър-председателя гори. Казаха че са чули викове. Трябва да побързаме. – изправих се рязко от стола и започнах да обличам екпировката си.

       - Бързо кажи на другите и да тръгваме. Аз ще приготвя колата. – сякаш някой ме беше пронизал с нож в сърцето. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми препускаше като лудо. Та нали този министър – председател е собствения ми баща.

               Изхвърчах от стаята и се насочих към гаражите. Оборудвах колата с всичко нужно и натиснах клаксона в знак че съм готов и е време да тръгваме.

       - Екип 29 и 31 на път ли сте? – чух диспечърката. – Положението започва да става страшно.

       - Екип 31 тръгва от централна пожарна. Ако има свободни екипи в южна нека тръгват, ще стигнат по бързо. Да не влизат преди да донесем стълба и противогаз. – казах и след като се уверих че всички от екипа са вече в колата пуснах сирените и се насочих към проишествието със свито сърце и сълзи в очите.

               Когато вече бяхме там другите се заеха с гасенето докато аз и екип от лекари застанахме пред входа на сградата.

       - Ще вляза, за да се уверя че няма заклещени някъде. Вие бъдете с носилката в готовност. Ясно? – казах , а една от сестрите ми кимна.

       - Хари. – чух глас зад себе си преди да влезна.

       - Да? – обърнах се рязко.

       - Пази се. – един от медиците. Бяхме излезли на среща преди седмица. Не знам защо си беше помислил че между нас можеше да стане нещо.

               Влязох вътре без да отговоря като запуших носа си.

       - Има ли някой? Ако ме чува някой да даде знак. – виках силно, тичайки нагоре по стълбите.

       - Хари. – чух глухо гласа на баща ми. – Хари. – чух го отново, но не можех да определя откъде.

       - Татко? Татко, къде си? – извиках силно.

       - Залата за.. – някаква дъска се стовари право пред лицето ми. Отстъпих назад и погледнах нагоре. "Ако не побързам няма да успея да спася дори себе си." – помислих си наум и се затичах към единствената зала, в която знам че баща ми пребивава вечер.

               Разбих вратата и го видях свил се до прозореца, покрил главата си с ръце. Изтичах до него, преодолявайки бошуващия огън и сложих маска на носа му.

       - Дръж се, ще те измъкна от тук. – изправих се и разбих прозореца с лакътя си. – Донесете стълбата. Тук има човек. – извиках силно.

               Нямаше и минута когато стълбата вече беше донесена и опряна на стената на сградата. Погледнах към баща си. Изправих го и му облякох защитна жилетка. Измъкнах въже от колана си и го вързах около жилетката.

       - Сега трябва да се опреш на стената докато стигнеш до стълбата. Там те чака човек, който ще ти помогне да слезеш. Ще повикат и лекарите, само се дръж, ясно? – той кимна, кашляйки силно.

       - Трябва да намериш Луи. – каза почти без глас.

       - Трябва да намеря кой? – извиках почти истерично, невярвайки чие име бях чул.