GONE (BOOK TWO)

Глава 11

                Бях готов да захвърля всичко и да си тръгна. Защо точно Томлинсън? Защо? Всичко в мен напираше да изскочи от тялото ми и да си замине, но въпреки всичко трябваш да бъда професионалист и нямаше да се оставя толкова лесно на инстинкта си. Все пак исках да разбера дали изобщо този човек има нещо общо с Луи. 

                Въздъхнах и се огледах наоколо. Все познати лица. Разтърках очи и се протегнах. Преди да се усетя някой седеше прекалено близо до мен, затова отстъпих назад. Огледах момчето пред мен. Доста нисък, поне за мен, руса коса, кафяви очи, вече беше облякъл униформата. Е, Клаус нека започваме. Усмихнах се и подадох ръката си.

     - Ти сигурно си Клаус. Аз съм Хари, приятно ми е. - погледнах към шефа си, който ми кимна одобрително. Усетих юмрук в рамото си. Този дребосък имаше силни ръце.

     - Споко, човече. Не се спичай така. Я се отпусни. - хвана ръцете ми и ги разтресе. Дръпнах ги веднага и се прокашлях. Вече започваше да ми лази по нервите.

     - Посмей да го направиш още веднъж и ще натикам главата ти в писоарите. - усмихнах се престорено и го избутах напред. - Ела да те разведа. Трябва да знаеш къде е твоето място. 

     - Аз вече разгледах. Мястото е огромно. - гласа му се бе променил от предишния път. Вече беше сериозен, леко раздразнен. Гледаше в земята и вървеше наравно с мен. Чувствах се като майка с малко сърдито дете. 

     - Защо реши, че ще работиш тук? Откъде идваш? - спрях се до кафемашината и избрах любимото ми кафе с мляко без захар. 

     - Донкастър. Това е мал... - прекъснах го.

     - Знам къде се намира. - казах с известно огорчение. Как нямаше да знам къде се намира, когато любимия ми постоянно ми говореше за това място. - Познавах човек с твоята фамилия. - взех чашката си и го погледнах.

     - О, наистина ли? Как се казва? - каза ведро и се почеса зад врата.

     - Луи. Луи Томлинсън. - тръгнах бавно напред. Неуспешно се опитах да прикрия болката при изговарянето на това име. 

     - О, аз познавам Луи. Да се каже, че сме полубратя. Баща му е преспал с майка ми, и ето ме мен. Последно го чух преди Две години и половина. След това смени номера си и не ми се обади. Как е той? - не можех да повярвам, че той наистина не знае, че Лу вече го няма. Нямало ли е кой да му каже? Говореше с такава гордост за Луи. Той беше горд от това, че го познава. Беше си помисли, че това ще е темата, с която може да се опознаем, без дори да знае, че точно това е най - слабото ми място. 

     - Мъртъв е. -  нямах намерение да го лъжа. Жалко, че трябваше да разбере по този начин и то точно от мен.

     - Но.. Как така? Той ми каза, че ракът почти си е отишъл. - сведе глава, усетих неговото огромно съжаление и болка. 

    - Причината не беше ракът. - казах през сълзи, връщайки се назад. Онова чувство за вина отново ме обзе. Всички спомени се върнаха. Сякаш като на филм отново видях безжизненото му тяло, което лежеше на пода. - Той се самоуби. 

     - Оу.. - въздъхна. - Аз ще отида да взема закуска, идваш ли? - погледна ме. 

     - Не, върви. Запознай се и с другите. После ще продължим с обиколката. - оставих кафето си на земята пред вратата на тоалетната и се шмугнах бързо вътре. 

                 Никой от колегите ми не ме беше виждал да плача. На работа бях "непукиста Стайлс". Не исках да променят мнението си за мен ни най-малко. Бях извоювал добро мнение в професионален план. Не исках да вкарвам личните си проблеми и в работата. Не исках никой да ме съжалява, или да ме обвинява за случилото се. Не ми трябваше поредното мнение от хора, които дори не исках да са ми близки. Измих лицето си и въздъхнах. "Стегни се, стегни се, стегни се, стегни се" - повтарях го постоянно. Защо продължавах да мисля за този човек, докато в леглото ми ме чака едно невероятно момче? Реших, че глътка свеж въздух нямаше да ми се отрази зле. Излязох от тоалетната, взех кафето си и излязох през задния вход, който водеше към една от многото безизходни, пусти улички. Отстраних се от вратата и се подпрях на стената. Отпих от кафето си и се загледах в отсрещната сграда. Телефона ми извибрира, което ме накара да подскоча, забравил изобщо за неговото наличие. Видях начало на съобщение изпратено ми от Джак:

"Добро утро, Хаз. Сутринта си излязъл доста тихо, не съм усетил нищо. Направих обяд, чудя се дали да не го донеса в пожарната?" - усмихнах се и прехапах устната си. Беше толкова мил.

"Донеси го. Може и да се похваля с теб пред колегите." - засмях се, само като си представих как се изчервява пред екрана, докато чете съобщението ми.

"Не е нужно, но не бих отказал. Нека знаят че вече си зает." 

"Нямам търпение да дойдеш. Вече ми липсваш." - това беше последното, което написах преди да прибера телефона обратно в джоба си и да се върна отново в пожарната. Не можех да повярвам как само няколко реда промениха настроението ми. Може би Джак наистина ще ми помогне да забравя Луи, и то доста успешно. 

Леле, не съм писала от цяла вечност. Не знам дали още помните историята, помните мен. Вече е излишно да се извинявам, знаете че съжалявам, че оставих всичко ОТНОВО. Няма нужда от обяснения, да кажем, че вече имам време, желание и идеи за писане ии започвам с презаредена сила. Обичам ви и се надявам главата да ви е харесала. Очаквам мнението ви в коментарите с нетърпение