Do you believe in lies? I k.jd

35. Ти си моят свят

/1 седмица по-късно/

След налагането на токчета в дрескода, Че прекали. Вече имах мазоли и залитах като надрусало се зайче. Пълно мъчение.

-Клара, имаш посетител. - каза някой, като едва не се бутна в зомбираното ми тяло.
-Ъъъ, посетител? Тук? - жената кимна.
-Чака те долу.
-Ще сляза после. Шефът ве вика отново. Той не обича да чака.
-Права си, но...
-Който и да е, ще почака. Идвам след малко. - не оставих колежката си да каже нищо повече, а се врънах и заприпках към кабинета на Че.

                                   ★彡

Чен отново бе изчезнал от полезрението ми. Започвах да свиквам.
С друго нещо обаче не можех да свикна- да цъфвам всеки ден пред офиса на Ки Хо като гъба след дъжд. Всяка божа сутрин. Така започваше и свършваше всеки мой работен ден. И това беше още от интервюто. Помня как ми каза, че като най-млада в екипа трябва да бъда послушно момиче и да мълча, за да може той да последва примера ми. И думите, и действията му по време на интервюто показваха какъв е. И все пак сега бях тук.
-Добро утро, Клара. - беше по-щастлив от обикновено. Това не вещаеше нищо добро за мен. - Ела тук. - посочи бюрото си. Подчиних се. - Седни. - изпълних го, като седнах на един от столовете пред бюрото. - Не ме разбра явно. - погледът му беше властен, изпепеляващ. Усмихна ми се като дявол и ми посочи дървения плот. - Имах прдедвид там.
                  Тялото ми настръхна. Това преминаваше границата.
-Господин Че...
-Клара, - поде, като заразлисти последния ми проект. - наистина работиш добре. Мислех за повишението вече, макар че работиш тук от много скоро. Мисля скоро да ти дам екранно време. Не искаш нищо да съсипе плановете ми, нали? Не мога да държа на работа хора, които жълтата преса би погнала. Нека не им даваме материал.- майка му мечка. Така ли щеше да играе?
       Не отлепяше поглед от листовете. По едно време надигна глава и ме погледна с онзи необясним ужасен поглед, все едно беше потен и богат чичко на Слънчака.
-Все още ли си там? Не ти ли казах нещо?
-Не съм Ви слугиня. - опитах да звуча уверено, а не като подплашено момиченце каквото бях в момента.
-Не искам да си такава. - Че върна милия си и красив вид. Усмихна се вече нормално. - Няма да те изям, от какво се притесняваш? Нищо не излиза от този кабинет. Няма да ти направя нищо, вярвай ми. - стана от стола си и се приближи към мен. Имах ли избор?
Подаде ми ръка като джентълмен. Поех я. Първа грешка. Оставих го да ме води. Втора грешка. Подчиних му се и оставих проклетите му ръце да ме поставят на бюрото, против воляа и желанието ми. Трета грешка.
Учудващо, но тогава наистина не ми направи нищо повече. С периферното си зрение следеше внимателно силуета ми, но нищо повече. Разглеждаше проекта ми. Наистина го правеше.
-Наистина нещата, които казваха за теб, са вярни. Личи си, че си закърмена с журналистиката. - не отделяше поглед от листовете, говореше сериозно. Посегна към друга папка и я отвори пред мен. - Ще получиш екранно време. Това е следващият ти проект. - не разгледах много, защото Ки Хо бързо хлопна папката обратно и се приближи към мен. О, не. Наруши напълно личното ми пространство, почти усещах устните му върху ухото си. - Сега доволна ли си? - прошепна. Чувствах се толкова евтина. Обаче паниката вече ме бе обзела на такава степен, че не можех и да мръдна. - Ще го приема, за "да". - ръката му плъзна по бедрото ми без позволение. Нагло и грубо, карайки кожата ми да настръхне, но не по хубавия начин. Не по начина на Чен. О, майка му мечка, мъжете за боклуци.
Другата му ръка се зае следователно с другия ми крайник. Беше ужасно,а буквално не можех да мръдна. По-нагоре и по-нагоре. Започвах да треперя, а Че не обръщаше внимание. Стиснах юмруци. Въздухът се сгъстяваше, ставаше по-топло. Задушавах се. По дявоите, остави ме! крещях вътрешно. Но всъщност сякаш нямах глас.