Do you believe in lies? I k.jd

8. Виждам сянката ти и в тъмното

     Тази случка се превърна в поредната ми причина да мразя обувките на висок ток. Клатушках се по почти разбитите тротоари. В допълнение на това, измръзвах благодарение на роклята, а и забравих якето си. Бързах колкото мога, за да не ми е толкова студено, а и момичето щеше да бъде открито по-бързо така от мен.
      Огледах всяко възможно местенце по улицата на побягването й, но нямаше и следа. Наум си повтарях думите й. "... аз исках само да ги видя!" . Да види кого? Къде ли живееше? Може би наблизо и вече се прибрала. Така би трябвало. А и мъжете я познаха. Откъде? Трябваше да я намеря. По тези часове бе пълно с откачалки, а до тези улици почти нямаше осветление. Стигайки до този извод, най-сетне си дадох сметка какво върша. Ако момичето беше изгубено, то аз съм по-зле. Да не говорим, че бях най-лесната плячка. Не можех да избягам с тези обувки. Сковах се на място. Господи, в какво се забърках?! Чен беше прав. Трябваше да се обърна и да се върна към клуба. Но не го направих. За нищо на света нямаше да призная на Ким, че съм се изплашила. Не знам дали беше воля или инат, но продължих по тъмните пътища.
        За щастие единственият звук идваше от тропкането на токовете, но това не ми пречеше да се стряскам при всяко повяване на вятъра. Напред-назад се разхождаха хора. Примирах от страх, макар че те просто ме поглеждаха и продължаваха.
       Обиколих няколко пъти улицата и нейните преки. Нямаше никого. Поне така бях сигурна, че момичето живее наоколо. Отчаях се. Нямаше да я намеря, но продължавах. Опитах всичко, но от нея липсваше и следа. Облегнах се на стената на една сграда и затворих очи. Бях на 100% сигурна, че утре щях да се събудя болна. Направих една крачка и тогава чух пукане. Айш. Проклетото ми ляво токче се счупи,отлепи или каквото там правят тези машини за доброволно мъчение. Нямах абсолютно никакъв шанс за продължаване на мисията. Но всъщност щях да използвам това като предтекст пред Чен за връщането ми. Той печелеше, но ако не го знае, аз не губя, нали?
      Клатушках се като пияна патица, бавна като охлюв инвалид. Сигурно за 20 минути бях извървяла 100 метра. Глезенът ми ме сковаваше от болка от постоянното натоварване. Просто тихо и бавно се влачех като труп, гледайки краката си.
- Господи, ето те! - чух глас. Бавно се обърнах. Черната фигура се приближаваше до мен. Лека светлина падна по лицето й. За Бога, пак той. Чен ме гледаше загрижено. Аз не казах нищо, просто неусетно се вкопчих в него, премръзнала. Топлината му ме изпълни. Усетих ръцете на Ким на гърба ми. - Да не би да си мислеше, че ще те оставя. - прошепна ми. Аз усетих какво се случва и бързо се измъкнах от прегръдката.
- Извинявай. - Чен игнорира всичко и ми подаде якето ми.
- Нямаше да те пусна да ходиш сама, но мислих, че якетата ще ни трябват, а като се върнах те нямаше. Търсих те под дърво и камък, имаш ли си идея колко се притесних?! - добре ,че не можеше да види колко се изчервих в тъмното. Сърцето ми биеше толкова силно, помислих си, че Чен може да го чуе. Облякох якето си. - Хайде да се връщаме. Като гледам не си се справила много добре. - Ким тръгна напред, а аз леко покуцуквах след него. - Какво е станало?- попита той, като видя пингвинската ми походка.
- Малък инцидент, но ми няма нищо. - отвърнах и продължих да се клатушкам. Чен обаче ме хвана за китката.
- Не можеш ли вече да ми говориш откровено? - усетих лека нотка нервност в тона му. - Дай да видя. - Ким се наведе. Усетих допира му по глезена ми. След секунда се изправи. - Вие, момичетата, сте луди. - той се обърна с гръб. - Скачай. - заповяда ми.
- Какво? - гледах го неудомяващо.
- Хайде, глупаче, като твоя фея-закрилница ще те занеса. И преди да се опиташ да противоречиш ще то кажа, че е безсмислено. - пуснах ръцете си около врата му, доближих се плътно до гърба му и скочих леко, доколкото ми позволяваха обувките. Чен улови краката ми и тръгна напред.- Добре че сме близо.
- Случайно да съм те карала?-иронизирах. Усещах аромата му, беше точно като на блузата, но много по-силен, заради близостта ни. Чен ме следеше с периферното си зрение. Туп. Туп. Туп. Този противен орган не спираше.
- Хей, ако нещо ти се бе случило нямаше да има кой да носи ризата! А и не ми пречиш, има тетрадки, които са по-тежки от теб.- каза той засмяно и ме извади от транса.- Между другото, Ала ли те подложи на този тормоз с обувките?
- Толкова ли си личи?
- Не, просто, ако беше ветеран в мазохизма на високите обувки никога нямаше да излезеш с тях по това време на такова място.
- Ако питаш мен, аз и рокля не исках да нося, но Ала заповяда.
- Какво имаш против роклите? Стои ти идеално. - какво каза? Чен изглежда усети какво рече и се изкашля фалшиво.
- Имам против факта, че ако бях с дънки нямаше да съм така измръзнала.
- Ако беше с яке също.
- Млъкни! - пошегувах се.
- Защо?
- Какво "защо"?
- Защо заряза всичко и тръгна по някакво дете?
- Ти не би ли?
- Щях първо да си взема яке.
- Няма да престанеш, нали?
- Не. - въздъхнах.
- Не знам. Просто не би ли трябвало да я защитя? Нали сме възрастни. Трябва да ни пука за децата. - Чен не каза нищо. -  Сега искам аз да питам.
- Какво?
- Не излизате ли само с известни групи като вашата? В смисъл никога  не съм предполагала, че ЕХО ще излизат с журналисти. Не искам да обидя приятелите си, но мислех, че се размотавате само с колеги.
- Излизаме с колеги само, когато има  папараци. Мениджърите често ни строяват с по някоя друга банда, но Ала, Юра и Чан Су са си нашата компания. Знаеш, бизнес, популярност. Не го избираме ние.
           Не мога да повярвам, че го казвам, но когато влязохме обратно в клуба най-сетне се почувствах напълно спокойна. Събух обувките и заприпках боса до масата ни. Ала беше там. В ръцете си държеше малка празна стъклена чашка, но не изглеждаше пияна. Просто бе стиснала очите си и сгърчила лице, явно от вкуса на алкохола, чиято бутилка седеше пред нея на масата.
- Мразя те, Чаньол!- извика тя, присвивайки очи. Чаньол само се засмя. - По дяволите, знаех си, че по време на снимките няма да ти дадат да пиеш истински алкохол! - той продължи да се хили, а Ала го бутна приятелски по рамото. След това ме видя. - Клара! Ето те! - тя скочи от сепарето и ме прегърна. После се обърна към Чен. - Боже, благодаря ти, че не я остави! Щеше да направи някаква глупост! - Ким ме погледна, а очите му сякаш ми говореха. "Няма да й кажа колко безотговорна си, спокойно!" четях в ироничния му поглед. - Все пак си направила глупост! - отново се обърнах към Ала. Тя сочеше босите ми крака и ръцете ми, където се намираха обувките. Чаньол обаче имаше по-бързи реакции и попита точно това, което не исках да ми бъде зададено.
- А как стигна дотук? - попита той и погледна Чен дяволито. Ала също схвана и се ухили.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Здравейте!!! Таааа, това беше главата *смислени думи*!  Благодаря ви, че следите това нещо :* !

ХОХО
Охърна