*Yoonmin 4ever*

Scared of what?

Беше следобед и вече се свечеряваше, вървях по тъмните улици търсейки къде да пренощувам. Не знаех къде съм и не можех да се ориентирам, защото не бях запознат с тази част на града. Може би щеше да е добре ако просто ако легна на някой пейка в парка, но беше рисковано, можеше да ме намерят. Продължавах да вървя без посока минутите се нижеха, ставаше все по - тъмно и по студено, а аз не разполагах с кой знае какви топли дрехи. Можеше да попитам някой от хората, които минаваха къде точно се намирам и как да се ориентирам до моя квартал, но не съм много общителен по принцип, а и нямаше кой знае колко хора на около. Можех да проверя Google Maps ама нямам батерия, като цяло нищо нямах. Гледах колкото се може по - бързо да се изнижа от онова място и да се надяваме никога повече да не се върна. Не се страхувах от нищо по скоро другите се страхуват от мен. 

   Точно сега не ми се мисли за това, кой може да ме подгони посред нощ или кой може да ме наръга с нож, най - важно ми е сега да се върна у дома, за да мога да обсъдя някой неща с тези които ме предадоха и да си отмъстя на тези, които точно в този момент си мислят, че са победители.... не аз няма да ги убия... само ще ги накарам да страдат... не им мисля злото... нали? Дааа.... аз искам само да страдат, да гледат как любимите им хора изпитват болка, която не може да се опише с думи, а те да не могат да направят абсолютно нищо. Знам, че повечето ме мислят за луд и изпълнен с ярост... поне така ме описа психиатъра ми, но аз не съм такъв, поне преди не бях такъв. Бях малък, не знаех какво да направя, но трябваше да се защитавам. Не исках да става така. 

    Когато бях по малък аз, сестра ми и родителите ми живеехме заедно в сегашната ни къща. Бяхме едно щастливо семейство, което винаги имаше повод да се радва. Бях най - големия късметлия на света имах всичко, което някой може да иска, но един ден това "всичко" рухна. Майка ми... почина от рак. След смъртта й, баща ми се промени, започна да взима някакви хапчета, пиеше прекалено много алкохол, веднъж даже влезе в болницата заради това. Сестра ми се затвори в себе си и не желаеше да общува с никой. Аз бях сам и оставен на произвола на съдбата опитвайки се да свържа двата края, но в някой дни просто ми се искаше да прережа вените си и да умра, но тогава се замислих... Защо аз трябва да страдам??

    Една вечер след като се прибрах от училище, бях много изморен, оставих раницата си в хола и се качих в стаята си да си лягам, но точно преди да легна на вратата ми се почука. Беше баща ми.  Изглеждаше наистина разгневен и пиян, както винаги. С влизането си той започна да вика с цяло гърло: