*Yoonmin 4ever*

I know that, idiot ... I love you too.

**Предполагам ще ме набиете след като прочетете главата, не е каквото очаквате...та добавила съм музика, но ще ви напиша кога да я пуснете**

Гл. т. на Джимин.

Предположенията ми бяха две, не знам... мисля, че ми се привидя как Шуга се появява в това ужасяващо мазе и ме извежда. Първото ми предположение беше, че са ми сложили нещо в чая, а другото ми предположения беше, че съм сънувал, а през това време бавно и мъчително умирам на пода в онова мазе от студ, но нищо от това не бе вярно. Когато отворих очите си видях къде съм, намирах се в болница. Привиквайки към слънчевата светлина идваща от прозореца успях да разгледам стаята. Бях за обграден от всякакви машинки и тръбички, предполагам са ми давали преспивателно, но като помня как Джей Хоуп ме надруса, надали. Чудно ми беше за какво ми бяха поставени тея тръбички, но аз не съм лекар, а щом още не съм гушнал букета значи всичко е наред. Стаята в която се намирах беше просторна с телевизор и нещо като фотьойл, който не бях забелязал. Беше точно до моето легло, явно някой е бил тук, предполагам това е бил Шуга. Но къде е сега? Знам, че задавам тъпи въпроси, все пак всеки си има нужди, но просто искам да видя лицето му и да споделя с някой какво се случи, а на него имам най - голямо доверие. Чувах шума идващ от коридора, всички доктори и сестри, които търчаха напред - назад, за да помогнат на пациентите си. Пък аз просто си лежах на леглото, добре завит с одеяло и чаках някой да дойде при мен и да ми каже, че мога да си ходя или поне се надявах Шуга да се появи.. 

   Оглеждах се за телефона си, за да проверя колко е часа в момента, но като гледах през големия прозорец, който осветяваше стаята, предположих, че е рано сутринта. Какво ще правя докато дойде някой? Мен не ме свърташе на едно място, исках да си ходя. И когато вече бях отегчен до крайна степен, някой почука на вратата и отвори. Първоначално си помислих, че може да е Шуга, но се оказа една медицинска сестра. Беше ниска на височина, сравнително млада и беше с черна коса вързана на кок. Изглеждаше някак строга, но бе мила с мен. Поздрави ме с усмивка и седна на така наречения фотьойл, държеше една папка. Предполагам ще ми каже дали ще бъда изписан скоро, но не:

- Господин Парк, бихме искали да останете още поне ден - два в болницата, за да ви направим някой тестове - обясни момичето.

Бях учуден, не знаех, че ще са им нужни тестове. Та за какво? Да не съм бременен??! Мне...това не е възможно. За момент се разсеях и започнах да осмислям, всичко, което ми се случи, но сестрата ме разконцентрира: