Печатът: Съюзът на народите

~33~

   С бавна крачка двамата слязоха при останалите. Здравите рицари заобиколиха принцесата като започнаха да я поздравяват и да се чудят къде е била. Вниманието, което получаваше, накара Луси да се досети, какво наистина бе чувството да си кралска особа. Забравените ласки и маниери донесоха на Луси тежката горчилка за миналите щастливи дни.
Симон вдигна ръце, за да привлече внимание към себе си. Всички замлъкнаха.
- Гората е чиста от демоничните сили! Не се притеснявайте.- каза с твърд и владетелски тон. Личеше си, кой щеше да вземе короната.
  Всички войници се успокоиха. Продължиха да вършат работата си като подминаваха принцесата с гостоприемна усмивка. Тя от своя страна премести погледа си към лежащите върху мръсните юргани мъже. Около тях имаше петима щъкащи прислужници с престилки. Съдейки по лицата им, бяха много изморени. Носеха табли с наредени лекарства и мръсни марли, с които промиваха раните на войниците.
Симон потегли надолу към дъното на помещението. Луси закрачи след него и той завъртя леко глава към нея.
- Не мога да опиша колко съм щастлив да те видя.- каза той. Принцесата само отвърна с искрена усмивка.
Стигнаха дъното на помещението. Две завеси прикриваха малка стая, в която Симон спеше. Той ги разтвори. По стените имаше лепени листове с чертежи и малки карти на различни области на кралството. На земята имаше един матрак с малка подвижна маса, на която имаше мастило и хартия.
Русокосото момче свали пелерината си. Бе облечен с дрехите, които носеше в онзи страшен ден. Златистите ресни, падащи от раменете му, бяха окъсани и неравномерни. Синият му костюм беше омърсен и раздран на места. Луси едва не заплака отново като видя окаяния вид на брат си. Той седна на матрака и присви ръце.
- Съжалявам, че не те посрещам в дворец или имение.- пророни засрамено той, без да прави очен контакт.
- Не го мисли.- скръсти ръце пред гърди.- Радвам се, че си жив.
- Къде беше? Как не те заловиха?
- Не знам как. Просто сякаш не съществувах за тях.- той се осмели да се обърне и да я погледне.- Тръгнах да търся помощ. Веднага щом ви отвлякоха избягах от столицата. Запътих се към първия човек, за когото бях чула.
- Кой?
- Драконовия гняв Гилтъндор.- Симон изцъкли очи.- Персоналът в двореца разправяше за подвизите, които е извършил. Реших, че той би могъл да помогне. - Симон се изправи и отиде до сестра си.- В интерес на истината го открих, но искам да чуя къде беше ти? Къде са родителите ни?
Симон завъртя глава наляво-надясно, да провери дали някой ги подслушва. Очите ме треперя притеснено
- Бяхме в пещера под едни ниски скали.- погледна към сестра си.- Водиха ни все по-надолу и по-надолу под земята. Стигнахме една тъмна стая. Имаше дупка в земята. Заключиха ни там.- Луси сложи ръка на устата си. Натъжи се при мисълта колко са страдали той и останалите.- Седяхме там дълго време. Спрях да броя дните след трийсетия. Когато дойде и водачът на тварите, всичко се промени. Взеха Валентино и го убиха, докато ние не можехме да реагираме. Чувах го как крещи имената ни, как ругаеше, но не успях да реагирам.- Луси не смееше да пусне сълзите си.- След дълго време се появи и ново лице. Носеше грозновата маска покриваща цялото му лице. Имаше нещо подобно на клюн. Наблюдаваше ни през определено време.
- Знам за кого говориш...- пророни дрезгаво Луси.
- Кой е той? От къде знаеш за него?
- Срещали сме се. Работи за Сенчестият, демонът който прати кошмарите да ви отвлекат.
- Кошмари? Какви ги приказваш?- обърка се принца.
- Вид демони създадени от Сенчестият.
- Имат си и име?
Луси изимитира смях и продължи да гледа събеседника си с сериозен поглед.
- От къде знаеш всичко това?- попита я отново, докато размачкване с получи дясното си слепоочие.
- Докато бях сама видях доста неща. Не мога да ти обясня точно.- Симон поклати глава.- Как избяга?
- С помощ. Не знам много. Всичко ми е мътно. Единствено помня как бягах на някъде. Стигнах до тук и открих по-голямата част от армията.
- Защо са така ранени?
- Изправиха се срещу демоните. Ранени са жестоко. На легло са вече от три дни. Раните не заздравяват. Трябва ни медицинска помощ.
Луси сложи ръка на рамото на брат утешително. Погледна към зелените му очи и се усмихна приветливо. Отвори уста и промълви:
- Мисля, че мога да помогна.
***
Луси докосна раните на един от последните ранени мъже. Между пръстите ѝ заигра тънка нишка светлина, която полепна по раните му и образува топка от светлинната стихия.
- Боли ли?- попита тя за петдесети път днес.
Мъжът поклати глава отрицателно, като не отделяше поглед от ръцете на момичето. Не усещаше нито болка, нито дразнение. Усещаше само лекият допир на принцесата. Симон стоеше плътно зад сестра си и наблюдаваше всяко нейно движение. Момичето гледаше да не обръща внимание на брат си. Когато разбра, че гноясалото рана на войника бе зараснала, плавно отдели ръцете си от плътта му. Главата и леко се замая, но какво очакваше?
Легналият мъж се повдигна и погледна съм мястото, на което бе раната. От нея нямаше следа. Благодари на принцесата, а тя му отвърна с усмивка.
Момичето закрачи измежду старите легла, като без да иска побутваше стари купи пълни със студена помия. Симон гледаше да не изостава от нея. Погледа му започна да дразни принцесата и тя изсумтя.
- Защо ме гледаш така?
- Не мога да го проумея.- каза отсечено той.
- Кое?
- И питаш?- принцесата спря пред последният войник и го помоли да покаже раната си.- От кога имаш магия?
- От близо три месеца.- отвърна тя без да го поглежда
- Не разбирам как е възможно. Всеки доктор или всяка жрица, която те прегледаше, казваше едно и също. Как така изведнъж придоби магия?
- Не знам- каза стеснително тя.
- Ох богове мои...- хвана се за лицето и потрепери.- Цялата тази информация, всичките тези случки, които ти каза просто не са за вярване.
Луси се скова. Вече не смяташе, че е добра идея да разкаже всичко на брат си. Освен частта, че Гилтъндор е демон.
- Не лъжа.- отвърна принцесата.
- Знам – рече Симон поглеждайки към Луси - просто ми е много трудно да го осмисля. Как сте успели да обедините Съюза? Имам предвид, как сте се съгласили на техните условия? Дори ме е страх да разбера.
- Няма такива, успокой се. Всъщност, кралицата на феите беше малко по-инатлива. Тя все още си е, но мисля че разбра.
- През цялото това време, ти си се мъчила.- каза дрезгаво Симон, забил поглед в сивия под.- Минала си през Ада, за да не намериш и да защитиш родината си.- Луси махна ръцете си от заздравялата рана на мъжа и се доближи до брат си.- През цялото това време си можела да избягаш на сигурно, но ти си избрала нас.
- Какви ги говориш, Симон? Винаги бих избрала вас.- сложи ръката си върха гърба на момчето.
- Знам, но някак си...- капки чисти сълзи закапаха по пода.- се чувствам виновен. Ако не бях толкова слаб можех да защитя всички ни, да продължим да сме заедно, да сме семейство.- сърцето на Луси се сви докато гледаше как брат й плаче. Понечи да докосне лицето му, но той го дръпна гледайки надолу. Не иска да изглежда слаб помисли си Луси- Нямаше да преминеш през цялата тази суматоха. Щеше да продължиш да четеш на сигурно място и... о боже, скоро щеше да е сватбата ти Луси!
- И щях да продължа да бъда затворник на дома си и да се омъжа за човек, който дори не познавам. – дъхът на Симон секна. Леко обърна главата си към Луси погледна объркано.- Ако не беше цялата тази ситуация, в момента сигурно щяхме да сме мъртви. Аз нямаше да науча за териториите ни, нямаше да изляза от двореца и нямаше да разкрия магията си.- сълзите на момчето продължаваха да се стичат.- Всяка лоша случка, разкрива нова, по-хубава.
Принцът рязко притисна сестра си в обятията си. Стискаше я силно. Тя отвърна на прегръдката и затвори очи.
- Поне лошата случка не е повлияла на разбиранията ти.- отделиха се и той ѝ се усмихна.- Радвам се, че си си същата Луси. Макар и променена външно.
Луси изтри с пръст мокрите пътеки по бузите на брат си и този път, той не я спря. Не искаше този момент да свършва, обаче горчивата реалност, че трябва отново да се върне задразни принцесата. Чудеше се дали Гилтъндор е тръгнал след нея или дали останалите се притесняват. Опита се да изгони тези мисли за момент. И без това бе късно и нямаше как да се върне.