Печатът: Съюзът на народите

~21~

   Капки. Капки капеха от тавана на влажната пещера. Учестеното дишане на Ролан придаваше мелодичен цвят в цялата картинка. Пристъпваше бавно и тежко с високите си кубинки. Бе захвърлил дебелата си пелерина и сега бе само с лилавият си мъжки корсет и прилепналите кожени панталони.
- Ролан, какво има?- проговори ужасяващата сянка из тъмнината.
- Господарю - сведе глава поемайки си въздух - проследяващата магия, която пратихме на Гилтъндор отново се активира! Засечена е в Гората на феите.- повдигна я обратно, поглеждайки в мрака.
Демонът започна да се смее силно, без да го крие. Ярко червените му очи светнаха из сенките на пещерата като кървава луна върху тъмно синьо небе.
- Усещаш ли кой е там? Усещаш ли присъствие на много живи?- попита сянката. Ролан се за мисли за момент.
- Освен силната енергия на феите и великаните усещам Гилтъндор. Усещам една русалка и въздушен войн. Има още две енергии, но не мога да ги определя.
Силният смях на демона започна да кънти в стените, предизвиквайки леко тресене.
- Дочух, за брака между Аметиста и новият крал на великаните. Защо да не ги посетиш с няколко кошмара? Нека и ние празнуваме за тяхно здраве.- проговори към подчинения си.- Аз много бих се радвал да видя отново досадната физиономия на кралицата, но в момента съм твърде слаб да напусна пещерата.
- Не се притеснявайте господарю! Скоро ще ви предоставя обещаното.
- Надявам се.- каза бавно сенчестият, оформяйки ръка. Опря я до лицето на Ролан, като повлачи дългите ѝ нокти от тъмна материя.- Не ме разочаровай!
***
- Глупаво момиче. Глупачка.- крещеше истерично кралица Аметиста. Малките ѝ крила пърхаха бързо. Виковете ѝ привлякоха погледите на всички.
- Защо реагирахте така? Сега знаете, че демоните са се върнали .- каза Офелия иззад гърба на Луси.
- Явно са се.- хвана се за челото, приземявайки се обратно но трона си.- Глупава, глупава простачка!
- По-леко с думите!- каза гърлено Зед, като стегна ръката си в юмрук.
- Знаех си, че ще ми навлечете неприятности! Знаех си, знаех си, знаех си! Вие хората където и да отидете правите кочина! Вие отвратителни кални същества!- крещеше силно. Малкото и лице се премени в ярко червен цвят. Дишането и бе неравномерно, нервно.
- Ваше величество успокойте се!- каза една от феите в близост до трона.
- Как да се успокоя? Не ми казвай какво да правя! Всички ще умрем! Пригответе войските! Демоните идват!- съдираше гърлото си кралицата.
- Кралице, знаем, че ви е страх. В такива моменти е хубаво да запазите самообладание!- каза Луси потърквайки лакътя си притеснено.
- Момиче, ти май не знаеш какво носиш със себе си.- принцесата погледна объркано.- Глупачко, тази хартийка е проследяващо проклятие. Проследиха ви до тук!
Изведнъж всичко спря. Земята под краката на принцесата бавно започна да се отваря. През цялото това време демоните са ги виждали. Наблюдавали са ги. Пред очите на Луси излезе картината от деня на нападението над двореца. Дясното ѝ око пусна сълза, спускайки се бавно по бялата и кожа. Обърна бавно глава към Гилтъндор. Този път не усети топлината, която той излъчваше. На нейно място бе твърд студ полазващ по гръбнака и ръцете ѝ.
- Съжалявам.- промълви тихо момичето преди да избухне в плач. Гил отиде до принцесата слагайки дланите си върху лицето ѝ.
- Дишай спокойно!- прошушна той до ухото ѝ. С десния си палец премахна сълзите и попи следите им. Дари Луси с топла усмивка.
  Въпреки милият жест на Гилтъндор, който караше сърцето ѝ да тупти по дванайсет пъти в секунда, момичето не спря да плаче. Проследяващото проклятие обясняваше всичко. Засадата в Орлово око не бе случайност. Сега всичко щеше да се повтори.
- Стига рева! Всяваш паника във всички!- каза кралица Аметиста. Гилтъндор стрелна суров поглед към феята, карайки я да замълчи за кратко.- Искате да се присъединим към съюза на народите? Тогава ни помогнете да изгоним демоните от гората като дойдат!- каза този път спокойно кралицата.
Гилтъндор кимна леко и се обърна към другарите си. В червените му очи пална искра драконов огън. С простият поглед разпрати на всеки един по мъничка искра. Офелия, Акулария и Зед се надъхаха и се усмихнаха. Очите им крещяха "Победа".
От гората започнаха да се чуват ръмжения. Чупене на клони. Из дърветата започнаха да се показват пипала от мрак, пълзящи към троновете на крал Дорнго и Аметиста. Въздухът започна да натежава с всяка глътка която Луси си поемаше. Вятърът се разцепи и измежду принцесата и Гилтъндор се показа тъмната фигура на подчинения на сенчестия демон. Той размаха дългият си шал и обърна глава към кралят и кралицата.
- Добър вечер.- проговори под дебелата маска, карайки Аметиста да настръхне. - Поздрави от Сенчестият за крал Дорнго и кралица Аметисти за техният годеж.
- Сенчестият?!- изплашено промълви кралицата.
- Да.- отвърна Ролан.
- Защо е пратил човек да му върши работата?- попита бавно феята, като се изправи на трона си.
- Не съм сам.- отвърна бавно той. - Доведох компания.
От шубите и небето започнаха да идват стотици кошмара. Всеки в различен облик. Луси остана потресена. Гласът на Ролан звучеше познато. Той хвърляше погледи на принцесата, но не можеше да се разбере дали бяха заплашителни. Леко разроши лилавата си коса назад.
Тишината бе дълга. Чуваха се само вдишванията и издирванията на дърветата. Луната погали ярко зелената трева, разливайки светлината си като река. Всички стояха неподвижно. Напрежението си играеш с кръвта на Луси, чиито очи не сваляха поглед от човека с птича маска. Трудно можеше да каже, че даваше енергия на смъртен. Около него витаеха сенки и мрачна нощ.
Крал Дорнго свъси още повече сърдитото си лице. Замахна с коронясалата си ръка, с цел да изпрати Ролан чак на континента, но той се изпари. Остави след себе си само пушек, лилав пушек. Луси остана в шок. Тази магия бе толкова позната, толкова близка до нея.
  Познаваме ли се?
  Тежка сянка се хвърли над Гилтъндор и блондинката. Косъмчетата по врата на магът настръхнаха. Той рязко замахна назад, набивайки клюна на маската в лицето на Ролан. В този момента кошмарите придружители на подчинения заръмжаха в хармония.
  Кръвта закапа по зелената трева. Първите жертви бяха направени. Великаните яростно затропаха по земята. Осем от стражите на краля се хвърлиха в бой. Кошмарите нарастнаха рязко, забивайки подобието си на ръце в лицата на гигантите.
  Феите крещяха в ужас. Само войската тръгна в близък бой, но не бяха достатъчно силни, за да опазят миловидните граждани на гората. Крилете им пърхаха с ритъма на вятъра. Малките им шлемове блестяха на звездното светило. Лампите им осветяваха пътя. Тези демоните не бяха лесен противник. Стотици малки феи се появиха из дърветата, изпълвайки въздуха като мухи.
  Ролан бързо се освести. Под тъмните стъкла на маската му пламна ярка искра. Драконовият огън, погълнат от Гилтъндор, проблесна в очите му. Мрачният мъж замахна с юмрук към мага, но бойната техника на Гил бе достатъчно умела и той лесно го приземи на земята. Принцеса Луси седеше в прекалено опасна близост до двамата, не смеейки да помръдне. Невидимите очи на Ролан забелязаха това. Следващият му ход бе насочен към принцесата. Гилтъндор обаче го отблъсна отново, предпазвайки Луси.
  Останалите бяха обкръжени. Зед издиша дълбоко пробуждайки заспалата светлина, която бе консумирал, обгръщайки крайниците си с нея. Замахна към първия видян Кошмар. Само с един удар го накара да изчезне. Офелия прилагаше наученото с Гилтъндор във въздуха. Летящият демон, приел форма на птицеподобно, кръжеше в кръгове около червенокоската в опит да я обърка. Акуария ръмжеше насреща на тъмните изчадия. Ярките ѝ очи грейнаха, отразявайки се в тези на демоните. Въпреки липсата на магия, русалката не се страхуваше от ръкопашния бой. Успяваше.
  Клането бе ожесточено. Феи стенеха от болки. Малките им вехти криле падаха откъснати на тревата. Оръжията им приличащи на игли, не раняваха почти никак Кошмарите. Мъничките създания бяха като комари. Смачкани и убивани. Страшните създания нямаха насита на кръвта им. Всичко това перманентно се запечата във съзнанието на Луси. Страхът, нейният стар приятел надви тялото ѝ.
В главата ѝ проговориха гласовете.
Предай се момиче. Нека се страхуват от теб!
Зед и мерна поглед, сякаш ги чуваше и той. Тези медени гласове. Хорът в главата на принцесата бе настойчив и упорит. Тя се съпротивляваше на всеки повик.
- Признавам ти го - проговори Гилтъндор - не се предаваш.- погълна юмрука му.
  Ролан не отвърна на коментара. Продължи да налага със сила гърдите и лицето на мага, разкъсвайки дрехите му. Разкритата кожа на Гилтъндор болестта на лунната светлина, карайки очите на Луси да лепнат за добре оформените му гърди. Той мерна поглед на принцесата, усмихвайки ѝ се нежно.
- Не сваляй гарда си!- бяха думите на пратеника преди да забие кожената си ръкавица в бузата на Гилтъндор.
  Силата му бе различна. Сякаш бе презаредил на момента. Скочи леко във въздуха, кръстосвайки ръце във формата на хикс. От дланите му се появи обемен вятър, формиращ торнадо. Размерът му се увеличи със секунди. Крал Дорнго видя стихията. Скочи от трона си право в сърцето на виелицата. Опита се да спре торнадото, но вместо това то го избута в зелената трева, подкосявайки краката му. Пратеникът се приземи на разстояние от Гилтъндор.
- Любими!- изкрещя Аметиста.
Очите и изгубиха розовият си цвят. Ролан се чу как просташки се изсмя на страданието ѝ. Кралицата падна на колене в тревата, покланяйки се в краката на Ролан. Молеше се.
- Умолявам те, напусни гората и остави всички ни! Моля ти се, ако поне имаш малко човечност в душата си!- разплака се, шокирайки всички. Какво стана с умната кралица, пълна с остроумни отговори? Къде изчезна уверието и твърдостта, която показа преди малко?
  Ролан замълча. Под дебелата маска се чу дълбока въздишка. Наклони леко главата си на ляво, позволявайки косата му да се разлее като боя надолу.
- Защо да го правя? – кралицата на феите се вцепени - За да оставя врага да се подготви?- каза спокойно, студено.- Нямаше ли да постъпите по същия начин и на мое място кралице? Наистина ли смятате, че имате някакъв шанс срещу Сенчестия?
- Тогава защо дойдохте? – рече тя гледайки плахо към него
- О? Това беше моя идея – каза Ролан показвайки белите си зъби, след което приклекна опирайки дланите на коленете си.- Кажете ми, Ваше величество! Защо се омъжихте за изрод ката Дорнго? За да подсилите войската си? Защото феите са малки мухи, беззащитни.- изправи се отново.- Да не е защото имате фетиш за дървета? Знаех, че феите сте привърженици на гората и чистият начин на живот, но не смятах да е фетиш.
Кралицата стисна зъби бясна .
- Ти боклук мимолетен! Изрод си! Боклук! Забранявам ти да говориш! Всяка секунда от която дишаш се надявам да ти е последна! Боклук! Глупак! Нещастник! Любовта на собствените си родители не си изпитвал!- крещеше с пискливия си, вече дрезгав глас.- Омразен си ми ти и твоя господар!- старата кралица се бе върнала. Енергията на злобна вещица излизаше от поведението ѝ.
Ролан ѝ се присмя. Не обърна много внимание на казаното. Пристъпвайки с единият си крак напред, настъпвайки Аметиста с кубинките си. Огромно червено петно се показа изпод подметката му. Всички великани и феи спряха да се бият, обръщайки главите си към случилото си. Демоните обаче нямаха стоп. Крал Дорнго, леко освестил се, погледна към петното светла прясна кръв. Бавно се изправи. Ролан премахна обувката си, разкривайки премазаната тяло на кралицата. Тревата наоколо започна да покафенява, а с нея окапаха и листата на дърветата. Крал Дорнго изрева и затича към тъмния маг. Бавно започна да разширява размерите на тялото си. Спусна се с лявата си ръка към Ролан, но безуспешно. Магът се бе превърнал в торнадо.
- Ваше величество, вие ме накарахте да направя  това.- каза той монотонно и тихо, колкото да го чуят Гилтъндор и Луси. От ръкава си изкара хартийка, подобна на проследяващата магия. Захвърли я в краката на великана, карайки го да спре. Цялото му тяло се втвърди, превръщайки го в изцяло неподвижно дърво.
  Принцеса Луси не успя да го понесе. Умът и крещеше от случващите се кървави картини. С периферното си зрение виждаше как великаните се справяха с демоните, как феите наддават боен вик и приятелите ѝ, единствените в момента хора заместващи семейството ѝ, как се борят рамо до рамо. Обаче Кошмарите се множаха и тримата не можеха да им смогнат. Гилтъндор опитваше да нападне Ролан, но невидимо поле му пречеше.
Това ли бе краят? Това ли щеше да е моментът на смъртта ѝ? Тук ли щеше да я обземе вечният сън? Не видяла семейството си, не разкрила чувствата си, не видяла света...
Паниката и тъгата започнаха да изпълват тялото на момичето. Кошмарите започнаха да я заобикалят. Погледна към размазаното тяло на кралицата, после към кървящото лице на Гилтъндор. Това беше.
  Гласовете в главата на принцесата затвориха силно и изразено. Силната топка от светлина набра инерция, но Луси бе твърде притеснена, за да я задържи. Отново всичко наоколо светна. Събра погледите на всички за момент. Очите ѝ засияха като слънце в мрачната нощ. По тялото ѝ блестяха татуировки, личащи си дори под всички катове дрехи. Леко се повдигна във въздуха. Върна погледа си върху безжизненото тяло на Аметиста, обвивайки го в светлина. Демоните започнаха да се притесняват. Пишеше го с главни букви по лицата им. Принцесата вече не се контролираше. Насочи ръката си към далечното тяло на Зед. Той обърна плавно глава, спирайки да налага Кошмарите. Той пое от светлината на принцесата и неусетно се превърна в суперновата, която бе и Луси.
- Луси! Зед!- крещеше изплашено Офелия.
  Те не обърнаха внимание на приятелката си. Вместо това проговориха в един глас с твърд, но галантен тон на непознат език. Изречението бе дълго. Ролан се притесни. Завъртя два пъти глава нервно и с един замах се сля с въздуха под нормата на лек вятър. Изчезна, но това не значеше, че те бяха приключили. Насочиха ръцете си срещу тъмните създания, обвивайки ги със светлина. Изтребиха всички до един, не оставайки дори пепел след тях.
  Ярките лъчи спряха. Очите и телата им придобиха нормален цвят за секунди.
- Луси!- чу се гласът на Гилтъндор. Принцесата бе в съзнание, но главата и бе мътна.- Добре ли си?- попита я той, но тя не успя да отговори. Тялото и бе уморено, отказвайки да продължи работата си. Струполи се на кафявата трева.