Печатът: Съюзът на народите

~22~

Луси бавно отвори очи. Срещу лицето и бе старият лакиран дървен таван в стаята им с Гилтъндор. Бавно започна да шари с поглед из помещението, спирайки го върху мъжката фигура стояща в ляво от нея на ръба на леглото. Бавно се изправи на лакти.
- Будна си, радвам се.- каза спокойно магът без да обръща тялото си. Принцесата застана в седнало положение и разтри главата си с палци. - Оставил съм ти чай на масичката. Хубаво е да го изпиеш.- каза магът обръщайки се изцяло към принцесата с котешка усмивка. Луси отпи бавно от порцелановата чаша.- Да знаеш малко е силен на вкус.
Принцесата си пое въздух.
- Колко време бях заспала?- попита с пресипнал гласец.
- Седмица.- обърканият поглед на принцесата срещна този на Гил.- Явно доста си се пренатоварила. Зед дори не припадна.
- Какво стана с феите? Как е кралицата? Как е кралят?- попита притеснено тя. В ума й още се въртеше смъртта на Аметиста.
- Всички са добре. – чувайки това, камък падна от сърцето на Луси. - Кралицата се оправи благодарение на теб.
- Каза нещо за Зед. Какво му е?- попита с пресипнал глас.
- Няма от какво да се притесняваш. Той е добре.- Луси се намръщи в знак да продължи. Гилтъндор издиша.- И той като теб светна, но не припадна.
Дали трябваше да се притесни или да ѝ олекне. В двата случая Зед излезе по-силен психически и физически от нея. Не, че я учудваше. Все пак той бе два метра мускули.
- Не смятам, че трябва да се притесняваш.- каза Гилтъндор виждайки лицето на Луси.- Просто не го мисли.- отри отново от маят си. - Докато със Зед бяхте в транс ти върна Аметиста към живот. След тази твоя постъпка и това, че спасихме гората те се съгласиха да се присъединят в съюза.
- Върнала съм я към живот?- обърка се принцесата.
- Да. Може да се каже.- палава усмивка заигра по красивото му лице.
- Сигурен ли си? Маршъл каза, че със Зед имаме само лечителски сили, не и съживяващи. Може просто да не си видял добре и...
- Знам какво видях Луси. Сигурен съм.
Принцесата остана в шок. Погледна в очите му, търсейки съмнение или лъжа в думите му, но в тях четеше само истина. Беше вярно... Червеникавите ѝ устни се отвориха учудено. В ума й се появи друг въпрос.
- Гил, мога ли да те попитам нещо?- той кимна. Луси стисна керамичната чаша в ръцете си поемайки от топлината й.- В гората, когато тъкмо срещнахме кралицата. Тя те познаваше. Знаех, по-точно предполагах, че си бил там и преди. Думите ѝ обаче ме накараха да се замисля, защо си бил там?
Сякаш невидима тежест падна върху раменете на мага. Беше забил поглед в завивките на леглото когато проговори отново:
- Посетих я два пъти и от тогава не ме харесва. Трябваше ми едно цвете растящо само в Гората на феите, но тя се издрани като ѝ казах, че съм го загубил.- леко се засмя.
Луси тихичко се изкикоти. Впери поглед в течността, която държеше и замълча.
- Донесох ти нещо.- почна отново мъжът. Стана от леглото и отиде да шкафа нареден с играчки. Взе нещо то него и го скри зад гърба си. Върна се пред Луси, подавайки ѝ дебела книга с платнени червени корици.- Мислех си, че ще ти е интересно. Знам колко обичаш да четеш и си мислех, докато почиваш можеш да почетеш. - Луси грейна. Погледна големите корици на книгата. Върху тях със златни букви бе написано "Домът на Скарабея".- Маршъл ми я донесе при едно пътуване до Скарабия (Скарабия е една от големите държави на континента). Каза, че му е подарък от някаква библиотекарка. Чел съм я хиляди пъти и се надявам и на теб да ти хареса.
- Благодаря!- каза топло принцесата, като поразгледа корицата на книгата.
- Вече съюзът е събран, липсва ни само армията на кралството. Това не е неразрешим проблем, така че... Нека се надяваме, че няма да се сбият на първите срещи.
- Това би ли навредило на плановете ни?
- Не особено. Бяхме планирали атака и без тяхна помощ, но допълнителна армия никога не е излишна. - каза магът напускайки стаята.
- Къде отиваш?- Луси вдигна поглед към Гил.
- През последната седмица кошмарите започнаха да нападат различни градове. С останалите се разбрахме да патрулираме на смени.- отвърна той.
- Наистина ли? Ей сега идвам.- каза тя отмятайки краката си.
- Никъде няма да ходиш принцесо! В момента си уморена. Друг ден може да се включиш. Сега чети на спокойствие.- усмихна ѝ се той, напускайки стаята.
***
Луси остана сама. Издразни се, че не може да участва в патрула. Не смееше да гъкне пред Гилтъндор, затова остана на място. Реши да започне книгата и така направи.
Първа, втора, трета глава се сляха със стрелките на часовника и времето отлетя. Принцесата се бе вкопчила в книгата и не се отделяше. Кафявите страници с текст бяха подчертани с химикалка в разхвърлян ред. "...разваляйки проклятието той използва лилавата билка...червена пустинна кръв...миражът знаеше всичко". Това обърка принцесата. Дали някой е търсел нещо в думите?
Разгърна следващата страница и измежду редовете падна малко листче. "Смятам, че ако следваш тези неща ще развалиш проклятието" гласеше бележката.
Проклятие? Какво проклятие? Защо никой не знаеше за него? Въпросите се редяха един до друг. Дали Аметиста знаеше за него? Главата на принцесата се срина от въпроси без отговори. Вратът ѝ настръхна.