Печатът: Съюзът на народите

~10~

~Спомените на Луси~

   Ако с думата ,,голям'' се описваше слонa, то леглото на принцесата бе огромно. Цялата ѝ стая бе в светли цветове. От вазата на тоалетката, до килима на пода. Завесите на двата големи прозореца в стаята бяха дръпнати, за да не може слънчевите лъчи да събудят кралската особа. Толкова спокойна и невинна изглеждаше Луси докато спи.
- Добро утро, Ваше Височество!- дървената врата на стаята се отвори и през нея минаха четири ниски жени.- Време е за ставане!
Луси се събуди, но измрънка. Заби нос в меките си калъфки, като се правеше, че не чуваше какво й говореха прислужниците.
- Ваше Височество, денят дойде! Всички други са седнали на масата и чакат само вас, за да започнат да закусват!- каза една от жените.
Принцесата се изправи в седнало положение. Премести се на ръба на леглото и се разстегна, за да се разбуди.
- Добро утро и на вас!- каза с нежен тон момичето. Две от прислужничките я хванах под ръчичка и я заведоха до малката бяла тоалетка. Едната започна да я реше, другата започна до й оправя ноктите. Останалите две приготвяха поклатя на момичето.
- Някакви специфични желания за косата принцесо?- попита жената решеща косата й.
- Вържете я на опашка!
Щом бяха готови с прическата ѝ, прислужничките я отведоха до малката табуретка пред леглото ѝ. На нея беше поставена елегантна синя рокля с дантелени ръкави и бродерия на цветя. Бързо ѝ стегнаха корсета и я преоблякоха в роклята.
- Време е да тръгвате. Ние ще разтребим стаята.
- Мога и сама да се справя, не е нужно.- принцесата не бе изслушана до край. Вместо това я избутаха през вратата като я треснаха зад нея.
Луси просто погледна объркано. Тръгна да слиза по каменните стъпала, с бодра крачка. Погледът ѝ обаче се залепи за малките прозорци на стената. През тях се виждаха столицата и малките зелени върхове обикалящи града. Винаги е искала да се качи до тях и да тича в тревата, да се запознае с нови деца, да бъде нормално дете с простичък живот. Самата мисъл беше съвършена.
Ако ви кажа, че тя не бе излизала да сега нито от града, нито от сградата но двореца, сигурно нямаше да ми повярвате. Естествено, бе излизала в градината. За седемнадесет години бе обиколила цялата сграда. От голямата библиотека, да скучните тунели. Цялото това място имаше история и принцесата имаше шанс да я разбере по свой си начин.
Стигна до големия коридор водещ до трапезарията. Влезе през голямата врата. В стаята се усещаше магията. Таванът имаше четири малки кристални полилея, заобикалящи пети огромен. Стените бяха окачени с красиви картини. Прозорците бяха огромни, като покриваха по-голямата част стените. В центъра на стаята имаше огромна маса с много места. От левия и край бяха седнали петима човека. Принцесата отиде тичешком до тях. На широчината на масата беше седнал кралят. Мъж на средна възраст - дълга руса коса, сплетена на една плитка, и къса брада. Беше облечен с бели дрехи украсени с различни висулки и бродерия с герба на кралството. От ляво до него седеше красива жена. Златистата ѝ коса беше на голям кок, накичен с перли и златни верижки. От дясно седяха три момчета със светли коси. И те бяха облечени елегантно.
Луси се доближи до мъжа седнал на централното място и го целуна по бузата.
- Добро утро, татко! Добро утро, майко!- отиде после до жената седяща му от ляво и след кратка прегръдка седна до нея. - Добро утро и на вас момчета.- усмихна им се.
- Добро утро и на теб дъще моя! Нека закуската започне!- кралят плесна с ръце и в стаята влязоха хора със сребърни подноси. Сложиха ги на масата, напълвайки я с храна. Всички започнаха да си слагат в чиниите. - Какви са плановете ви за днес момчета?- обърна се той към тримата младежа.
- Смятахме да се упражняваме, но ако имаш нужда от нас татко, можем да го отменим.- каза този най-близо до краля.
- Няма нужда Симон, благодаря за офертата.- засмя се мъжът с дебелият си клас. - Лука, как мина поста снощи?
- Беше спокойно и тихо цялата нощ.- отвърна третото момче в края.
- Наистина ли? Много се интересувам, от къде знаеш, като цяла нощ беше навън с лейди Маргарита?- засмя се кралицата от другата страна на масата.
- Пак е пазил нещо.- добави Симон.
Симон беше най-големият от четирите деца. С шест години по-голям от Луси. Това, че бе първородния син го правеше наследник на короната. Според народа, както и според семейството, той щеше да бъде добър владетел. Всички го харесваха, особено женската аудитория. Наистина беше хубаво момче. Светли очи и светла коса, притежаваше както остър ум, така и груба сила, а сърцето му беше готово на всичко за Минерва.
- Валентино, снощи те помолих да премахнеш онези неприлични картини от стаята си. Днес ми казаха, че още стоят на стената, защо?- обади се кралицата.
- Просто е, не исках да ги махна и ги оставих. Не мисля, че има нещо грешно в тях.- каза момчето седящо по средата, като подпря брадичката си с ръка.
- Вал, на прислугите им става неудобно като ги видят. Не смятат, че твоите еротични портрети са много прилични за един принц.- добави кралицата като отпи малко от кафето си.
- Отдавна им забраних да влизат, мамо. Това, че те продължават въпреки моята забрана не ме засяга.
Валентино не искаше да говори по тази тема. Продължи да закусва. Той си е инат от малък и отказваше да му казват какво да прави. Винаги е бил свободна душа, но не е от типа хора, които да показва емоциите си. Доста мистериозен бих казал аз. Беше второто дете, затова беше по-ограничен в нещата, които получаваше. Разликата му със Симон беше само две години.
Лука обаче беше пълна противоположност на Валентино. Той беше романтичен и емоционален човек. Винаги беше отдаден на семейството и приятелите си. От малък го влечаха боравенето с мечове и приключенията, но също му беше интересно да пише дълги обяснения в любов на лейди Маргарита. Може да бяха по на деветнадесет, но тяхната любов е ще истинска.
- Луси, погледна ли новите книги в библиотеката? Донесох ги специално за теб!- каза Симон като се усмихна на малката си сестричка.
- Нови книги ли? Сега чувам, веднага щом съм готова ще отида да ги погледна!- зарадва се.
Луси обичаше книгите. Ако не можеше да излиза извън двореца, то те бяха нейния прозорец с поглед към света. Клиширано, нали? Въображението й бе развито, а мозъкът й пълен с истории, приключения и знания, които знаеше, че не може да осъществи. Благодарение на брат ѝ Симон, библиотеката бе препълнена с интересни истории, които тя можеше да препрочита по десет пъти и да не ѝ омръзне. Тримата младежа се грижеха за Луси. Когато им бяха казали, че тя няма магия всички бяха притеснени. С времето притеснението поутихна, но погледите им към нея се промениха. Мислеха за нея като направена от стъкло. Големият свят бе опасен за момиче като нея, затова ограничиха достъпа до света.
- Готова съм! Ще отида в библиотеката!- каза принцесата като махна кърпата от краката си и стана от стола.
- Ще дойда с теб!- каза Симон, който вече бе тръгнал към вратата.
Принцесата не отказа. С него бяха много близки. Винаги си говореха за интересни теми и случки от живота на Симон. От малък той постоянно беше около Луси. Дори си играеше с нея на кукли. Нямаше да забрави малките чаени партита, на които само той не можеше да се побере на малкия розов стол, но това не му пречеше да пие от невидимия чай на сестра му.
Движеха се по големите коридори на двореца. Говореха си за вчерашната тренировка.
- Както си седяхме на хълма, ни нападна глутница вълци. Ако не беше моята гръмотевица нямаше да оцелеем.
- Какво стана с крадеца? Хванахте ли го?- погледна го с интерес.
- Не, вълците го разкъсаха.- повдигна рамене Симон.- Ти Луси, какво прави вчера?
- Обичайното. Бях в библиотеката, пих чай с мама, разходих се в градината и така ми мина деня.- усмихна се
- Не правеше ли това и онзи ден?- попита я момчето повдигайки вежда. Принцесата кимна със сладка усмивка. - Не ти ли омръзна да стоиш само в тази сграда?
- Омръзна ми, но какво да направя? Не мога да заповядам на татко да ме пусне навън.
- Просто бъди смела и му кажи, че искаш да напуснеш замъка! Не мисля, че ще ти откаже. Вече си на седемнадесет, почти пълнолетна, няма как да не те пусне.
- Да, но май няма.
- Защо? Да не те е страх от татко?
- Не, как ще ме е страх от баща ни! Притеснявам се какво може да стане.- принцесата стисна роклята си в длани – вреден навик, придобит от всичките балове, на които бе присъствала
- Например?
- Представи си, както се разхождам в някое село да дойде великан и да наплюе цялото място в дървета! Или да мина през гората и да стъпя в кръг на феи? Ако пък ме удави русалка?- Симон се изсмя силно и я побутна по рамото.
- Луси, ако великанът иска да те нападне с дървета, замъкът няма да спаси много. Скоро ще станеш на моите години и още няма да си излизала от двореца.
- Просто имам притеснения. Даже снощни сънувах как небето става черно. Какво значи това?
- Да спреш да се страхуваш, сестричке!- стигнаха пред библиотеката.- Стигнахме, върви виж книгите. И моля те спри да четеш онези глупави легенди, влияят ти зле.- и след това той изчезна зад ъгъла.
Луси отвори желязната врата и влезе в огромна стая на три етажа. Подът беше дървен, стените бяха нежно синьо опръскани със златна боя. Големи рафтове с книги запълваха пространството. В цялото помещение се носеше мирис на хартия и на принцесата това ѝ харесваше.
- Ваше Величество, вие дойдохте!- каза мъничка жена подреждаща книги на вторият етаж.
- Здравей Миранда! Идвам да проверя новите книги, които принц Симон е донесъл.
- Оставила съм ги на масата в сектора с приключенските истории. Не съм сигурна обаче, че са по вашият вкус.- продължи да подрежда.
Момичето продължи напред, без да отговаря на жената. Стигна до голяма маса. Върху нея имаше само три книги. Принцесата си приближи до тях и започна да ги разглежда. Повдигна първата книга. Изглеждаше много кратка, но заглавието и описанието звучаха интересно. Втората обаче беше като тухла. Нито имаше интересно резюме, нито хубава корица. Последната обаче беше различна. Нямаше заглавие, нито име на автор. Корицата беше много странна. На допир се усещаше като дърво, но имаше рисунка на странен символ. Във всяка част на символа имаше по един знак описващ всеки от народите на земята. Луси изпита странно чувство. Бавно отгърна на първите две страници. От нея започнаха да излизат светулки. Почнаха да кръжат в кръг. На принцесата се усмихна и започна да се приближава към тях, за да ги докосне. Правеха нещо като игра със светлината. Светулките се увеличиха и започнаха да оформят фигура. Луси беше зашеметена, но и страшно впечатлена. Малко по-малко фигурата започна да се оформя и скоро след това на мястото на светулките стоеше чудовище. Принцесата се стресна и се скри зад стола. Гигантът започна да обикаля малката част на библиотеката. Когато докосна рафта с книги, светулките се пръснаха и започнаха да образуват нови фигури. Бяха малки феи, летящи и играещи си с косата на Луси. Отдалечиха се и образуваха нова фигура. Във въздуха се появи женски образ с рибешка опашка. Плуваше из въздуха правейки някакви трикчета. Скочи нагоре и се превърна във човешки образ с криле. Засили се към Луси. Спря се точно пред младото момиче и се промени. Пак беше човек, но крилете станаха повече на брой и на главата му имаше огромна корона. Държеше ръката си на юмрук. Подаде я бавно като я отвори. На дланта му имаше нещо блестящо. Синя топка, светеща като звезда. Светулките се опитваха да кажат нещо на принцесата. Тя протегна ръка, за да докосне синьото нещо, но светулките се разпръснаха и прибраха отново в книгата.
- Принцесо, тук ли сте?- иззад големите рафтове се показа Миранда.
- Добре съм, но няма да ми повярваш какво видях!- обърна се към книгата и я взе в ръце. - Отвори я!
- Добре?- жената прие книгата като отгърна на първата страница.- Празна е.- каза тя, като я показа на Луси.
- Не, не е!- каза принцесата. Дръпна книгата от ръцете на библиотекарката и започна да разлиства страниците.- Къде изчезнаха?
- Може да е грешка при печатането. Много книги имат пропуснати или не напечатани думи. Не се притеснявайте ще помоля да донесат нова.
- Не говоря за думите, а за светулките.- жената я погледна в недоумение.
- Светулки ли? Да нямате предвид молци или пеперуди, ако е така това е съвсем нормално! Книгата е стара.
- Бяха си светулки. Започнаха да кръжат около мен и правеха някакви образи. После отново се прибраха в книгата.- агресивно започна да разлиства страниците.
Миранда стоеше и гледаше в ръцете на Луси. Беше се притеснила за момичето.
- Ваше Височество, най-добре излезте на чист въздух! От миризмата на хартия ви се е замъглил мозъкът. Да извикам ли лекар?- Момичето спря да я слуша. Погледна през прозореца. Нещо навън не беше както трябва. Бързо се доближи до него и погледна към мястото в градината, където братята й тренираха. Видя небето, което ставаше по-тъмно с всяка секунда. Сигурно някой от принцовете използваше дарбата си, но не. В далечината можеше лесно да се разбере, че и те бяха притеснени.
- Миранда, какво става?- обърна се принцесата към библиотекарката.
- Не знам, трябва бързо да предупредим стражите!- не успяха. Небето стана тъмно лилаво, биещото на черно. От него се спуснаха огромни птици.
Огромните им криле правеха силен вятър, който събори почти всички дървета навън. Кървавочервените им очи бяха нефокусирани. Накацаха по сградата на двореца и започнаха да го кълват. Две птици се спуснаха към братята на Луси и ги сграбчиха. Бързо замахаха с големите си криле обратно към тъмните облаци. Останалите птици започнаха да навлизат в сградата. Миранда грабна ръката на принцесата като я завлече под голямата маса.
- Миранда, какво става? Страх ме е!- насълзиха ѝ се очите. Миранда я дръпна към нея.
- Не плачете! Ще ни намерят!- каза шепнешком жената.
- Какво искат?
- Не знам.
В библиотеката се чу силен шум. Започнаха да се бутат рафтовете, да се обръщат маси и да се разкъсват книги. Птиците започнаха да издават силен звук. В цялата зала, остана само масата, под която Луси и Миранда се криеха. Птиците се спряха пред нея. Знаеха, че принцесата е там. Стояха и не мърдаха. Всяко малко движение можеше да ескалира в огромен проблем.
- Принцесата да излезе!- една от птиците проговори.
Луси настръхна. Не трябваше да се съпротивлява. Просто трябваше да се предаде. Тръгна да става, но Миранда я хвана да ръката и я дръпна да стои на пода. Библиотекарката тръгна да става вместо нея. Обърна се към принцесата си и се усмихна като й направи знак да си затвори очите. Луси я послуша. Излезе из под масата и застана пред птиците. Една от птиците я грабна и отлетя през прозореца, последвана и от другите.
Момичето бе в шок. Цялата трепереше. Не й трябваха очи, за да разбере случилото се. Сълзите се намериха отново път през очите й. Стана бавно. Започна да оглежда мястото. Цялата зала бе изпотрошена. Във въздуха летяха стари ресни от книги. Русото момиче намери начин да мине през помещението без да се нарани. Мина покрай работното бюро на Миранда. Престори се на нея за какво?
Напусна библиотеката и тръгна тичешком към голямата зала, където би трябвало да бъдат баща ѝ и майка ѝ. Влезе в стаята, но тях ги нямаше. И тях ли ги бяха отвлекли? Цялото място бе разрушено. По пода бяха легнали труповете на пазачи. Килимите бяха разкъсани и оплискани с кръв. На трона на краля имаше нещо. Принцесата отиде по-близо. Нещото бе кралската корона.
Кръвта на момичето замръзна. Какво трябваше да се случи сега? Трябваше да потърси помощ. Отиде в кухнята. Бързо взе някакви продукти, с които да може да издържи поне седмица. Обви ги в кърпа и ги сложи в малка раница. Целият под бе пълен с трупове и Луси се опитваше да не ги настъпи. Част от тях Луси познаваше, други никога не бе виждала. Но сърцето й се пълнеше с мъка при вида на поданиците й. След това се качи до нейната стая, за да се преоблече. Хвана едни стари военни ботуши и тръгна. Не знаеше точно накъде върви. Знаеше просто кой търси.