Печатът: Съюзът на народите

~24~

Два дни изминаха. Луси вече се бе върнала на крак. Беше се виждала и двете нощи с Репхайм, но все още не беше казала на никого за него. Днес ѝ беше първата тренировка със Зед от както бяха в Гротен. Бяха минали около две седмици и ръцете й я сърбяха да започнат.
Слезе по старите скърцащи стъпала. Пристъпвайки на първия етаж съзря светла мъжка фигура. Вдигна поглед към нея разпознавайки лицето.
- Здравей Луси! Радвам се да те видя!- каза Маршъл, елегантен както винаги. Отпи от малката си чаша кафе и се усмихна без да показва зъби.
- Маршъл, какво правиш тук?- зарадва се принцесата.
- Дойдох да се видя с Гилтъндор. Забелязах, че имате нова приятелка.- каза мистериозно той, потупвайки със сребристите си нокти по дървената маса.
- Значи си се срещнал с Акуария?
- Да.- изпуфтя той, леко издразнено, леко развеселено.- Запознахме се преди няколко дни. Беше с Офелия. Протегнах ръка да се запознаем, но тя ми се изплю в лицето. Доста е злобничка.
- Такава си е тя. Само с мъжете се държи по този начин.- засмя се лекичко Луси.
- Но пък има завидни умения. Бойната й тактика е трудно предсказуема, а речевия й запас е впечатляващ в една определена сфера – при тези думи той се изкиска тихо.
- Внимавай да не те чуе случайно – каза Луси и се засмя също.
- Има нещо променено в теб принцесо.- каза той кръстосвайки крака.- Говориш и се държиш доста по-свободно. Интересна промяна.- отпи от кафето си.- Явно излизането от двореца ти се отразява добре.
- Сигурно.- отвърна принцесата. Дали наистина се бе променила или това бяха от комплиментите, които Маршъл пуска пред всяко момиче?
- Та накъде отиваш облечена като за война?- промълви отново той.
- Отивам да тренирам със Зед.- като каза това, тя осъзна колко далече всъщност от вратата се намираше. Лека руменина на срам мина покрай бузите й и продължи към вратата.
- Онзи вечно сърдития ли?- повдигна вежди той. Луси завъртя очи иронично.
Тъкмо натисна металната дръжка на вратата, когато от ума ѝ дойде въпрос. Въпрос, на който дължеше да знае отговора.
- Мога ли да те попитам нещо, Маршъл?- вещерът само кимна на среща ѝ.- Гилтъндор ми даде една книга, която ти си му дал." Домът на Скарабея" да ти говори нещо?- мъжът погледна одобрително докато отпиваше от кафето си.- В нея имаше много подчертани изречения в разбъркан ред. Не ми направиха такова впечатление, но от следващите страници изпадна листче хартия писано от теб. Ставаше дума за проклятие свързано с Гилтъндор. Можеш ли да ми кажеш какво е?
Маршъл остави бавно чашата си с поглед, незнаен за Луси. Отвори уста, като я затвори. Преглътна невидима буца в гърлото си и опита да говори.
- Принцесо...То...Гилтъндор...- буцата бе заседнала в гърлото му давейки го. Не можеше да каже нищо. Луси започна да се притеснява. От носа му се стече ярко червена линийка кръв, цапайки порцелановата му кожа. Принцесата веднага скочи от вратата и взе салфетка от кухненския плот. Подаде му я.- Благодаря.- пъхна я в носа си.
- Не можеш да ми кажеш, нали?- мъжът кимна насреща ѝ.
- Не мога да говоря за него. Камо ли пък той.- каза с гърлен тон Маршъл.
Луси просто кимна и му помогна да седне на стола.
***
- Освободи напрежението си! Спри да се насилваш!- крещеше Зед, тичайки бясно към принцесата. Тя опитваше да събере мислите си на едно. Да спре да мисли за въпросите измъчвайки я от няколко дни. - Съсредоточи се върху светлината!- изкрещя силно Зед, вече изнервен от глупостите, които принцесата правеше. - Спри!- каза той вече изморен.
- Защо? Какво стана?- попита тя.
- Защо ли? Докато не се събереш няма да продължим!- каза той и седна на тревата пред къщата.
Намираха се в една отдалечена гора, в която бе безопасно да се тренира. Зед падна на тревата и затвори очи. Луси седна до него и кръстоса краката си като се заигра с тревата.
- Какво ти е?- проговори с монотонният си глас. Настрои главата си към златистите коси на момичето.
- Просто се натоварих с ненужни въпроси.- той я погледна объркано.- Знаеше ли, че Гилтъндор е прокълнат?
- Не.- каза той незаинтересовано.- Но не се и учудвам. Потаен мъж като него крие доста неща. Не е наша работа.
- Прав си, но някак си ми бърка в здравето.- каза принцесата леко шеговито.
- Питай някой от по-старите му приятели. Например онзи модерният, как се казваше? Маршъл!
- Опитах, но и той е част от това проклятие и не може да говори за него.- каза тя прегръщайки краката си.
- Ясно.- продължи Зед.- Просто не го мисли. Не е твоя работа.
- Да, но усещам как мога да им помогна.- каза напрегнато Луси.
- Ако не можеш да помогнеш на себе си, няма да си способна да помогнеш другиму. – каза той докато се изправяше.- Усещам, че нещо освен това с проклятието те притеснява.- Луси нямаше нужда да се обръща към него, за да знае, че той я наблюдава.
- Гилтъндор каза, че съм съживила Аметиста. Как е възможно?- дрезгавият глас на принцесата секна в ушите на Зед.
- Не знам.- отвърна той.- Сигурно е свързано с това, че си принцесата. Или с това, че използваш светлината.
- Това е глупава причина.- изсмя се леко момичето.- Нали и ти имаш същата сила? Добре, че сте ти, Офелия и Акуария. Само вие не криете тайни.
- Тази морската кучка, никакво доверие не ми вдъхва.- каза гърлено той.- За какво я преследваха?
- Не каза. Просто спомена, че е направила грешка.- повдигна рамене.
- Прикрива нещо.
Луси не каза и дума повече. Чувстваше Акуария като приятелка и не искаше да говори зад гърба й.
- Нека се върнем към тренировката.- изправи се тя.
- По-добре ли си?- тя кимна. Зед се изправи и я прикани да започнат.
***

- Негодник! Провал!- крещеше сянката. Звукът от многото му гласове се удари в стените на пещерата, предизвиквайки леко тресене.- Нямаше те седмица и се връщаш с празни ръце?!
- Извинявам се господарю!- каза разтреперена Ролан. Беше паднал на колене вперил потайният си поглед в камъните.- Няма да се повтори!
- Няма да се отвори, знам. Следващият път сам ще си свърша работата.- показа една от тъмните си ръце с дълги остри нокти. Стисна го за лицето.- Знаех си, че ако пратя човек да ми върши работата нямаше да стане нищо! Имах вяра в теб. Дадох ти ново име, самоличност. Дадох ти власт над армиите ми. Ти така ли ми се отблагодаряваш?- крещеше из празното пространство.
- Съжалявам господарю! Няма повече да Ви разочаровам! Няма да се повтори!- дрезгаво говореше Ролан.
  Сенчестият бавно пусна лицето на момчето, оставяйки белези от нокти по маската му. Прибра бавно ръката си обратно в тъмнината.
- Уважавам те Ролан. Наистина!- проговори отново сянката.- Няма да те убивам, за сега. Имам нужда от теб. Ако трябва да съм честен, не смятах изобщо да те убивам. Компанията ти ми е приятна.- мракът се развлачи из скалистият под на пещерата. - Знаеш ли каква е разликата между нас двамата Ролан?- момчето поклати глава отрицателно.
- Аз съм ти господар а ти подчинен. Подчинените служат на господарите с живота си. Никога да не се допускат грешки. Научи го!- каза Сенчестият и се оттегли навътре в пещерата.
- Къде отивате?- попита притеснено подчинения.
- Сам ще си свърша работата. Време е да предприема мерки.