Печатът: Съюзът на народите

~2~

Луси бързо се шмугна в домът на Гилтъндор. Застана в стаята и погледна към земята.
- Събуй си обувките моля! - каза Гилтъндор закачайки връхната си дреха на закачалката.
Момичето бързо събу старите ботуши и ги остави до входната врата. Беше притеснена. По принцип не се плашеше от магьосници, но нещо в Гилтъндор я караше да се замисли. Дали заради външния му вид или заради историите, които бе чувала?
- Закачи, ако искаш, палтото си на закачалката и седни - отново каза Гилтъндор, като вървеше из стаята.
Луси не свали дрехата от гърба си и директно тръгна към стаята. Докато магьосникът се занимаваше с нещо, Луси започна да обикаля с поглед помещението. Не беше много голямо, но бе уютно. Кухненските шкафове бяха построени в ъгъла на стаята, а масата беше в близост до тях. На нея имаше покривка в бял цвят, а отгоре ѝ свещ. Малка стая, сигурно баня, делеше кухненската част със стълбището за вторият етаж. В другият край на стаята беше една камина със запален огън. Големи прозорци с бледо червени пердета красяха грозните стени. Големият килим покриващ целият под не беше чистен от дълго време или просто такъв му беше цветът.
Гилтъндор дръпна един от столовете и седна срещу Луси. Беше развързал косата си като я беше оставил да стои свободно. Той я гледаше в очите, но в нейните се четеше чисто леко притеснение.
- Искаш ли нещо за пиене? Мога да ти предложа чай.
- Да моля! - каза тя любезно.
Гилтъндор се обърна към чайника стоящ на плота. Не направи нищо, но чайника долетя пред тях заедно с две чаши като най-любезно сам им наля чай. На Луси а се стори доста забавно и се усмихна. За пръв път вижда чай да се налива сам.
- Кажи Луси, защо искащ да ме видиш?
- Имам нужда от помощта Ви!
- Това ми е ясно, но каква е причината? – тя погледна надолу. Не знаеше как да подхване темата.
- Семейството ми беше отвлечено. – рече тихо, гледайки към чашата си. - Някакви странни птици ги отвлякоха.
Гилтъндор наблюдаваше движенията й, като опря ръката си на брадичката.
- С какво се занимава семейството ти?
- Продаваме цветя на кралското семейство.
- Интересно. - каза той монотонно. - А защо тогава носиш кралските обеци? - Луси се хвана за ухото. – Кралицата не би ги подарила - подсмихна се.- Ако ще работим заедно нека не се лъжем от самото начало.
Тялото на Луси започна да трепери. Уплахата от изминалите дни беше обладала крайниците й, а кръвта и бушуваше. Опита се да каже нещо, но в гърлото ѝ сякаш беше заседнал камък. Очите ѝ се насълзиха.
- Нямах друг избор - успя да каже само това. Тонът и беше нормален, но отвътре и идеше да заплаче.
- Избор ли? Защо? – попита той с любопитство, докато въртеше монета между пръстите си.
Гилтъндор не възнамеряваше да я кара да споделя нещо, което не иска – не го и направи, но нима лъжата щеше да бъде в нейна полза?
- Защото се крия- тя не можа да издържи и сълзите си направиха път. - Преследват ме, опитват се да ме отвлекат. - сълзите ставаха повече и гласът й се изменяше.
Гилтъндор пресегна ръката си и хвана нейната. Без да знае какво точно се беше случило, той успя да почувства болката ѝ.
- Успокой се и ми обясни какво точно е станало.- каза той като не пусна ръката й.
Луси избърса сълзите си с ръкава на блузата си. Лицето и още беше червено, а очите й подпухнали.
- Беше просто обикновен ден. - започна да говори с дрезгав глас- Аз бях в библиотеката на замъка, братята ми бяха в градината заедно са майка и татко. Всичко беше наред, докато небето над замъка не стана черно. От тъмните облаци долетяха големи птици. Само аз успях да избягам, но оставих целия замък сам.
- Можеш ли да ми опишеш как изглеждаха птиците? - попита магьосникът.
- Не мога с точност. Бяха като сенки, но с обем. Не помня много.
- Това ми е достатъчно. - каза Гилтъндор - Виж принцесо, казах ти, преди малко, че няма да започваме с лъжа, затова няма да ти спестявам истината. - Гилтъндор стана от стола и започна да ходи- Какво знаеш за войната Луси?
- Великата война? Ами доста неща, но не мога да разбера какво имате в предвид. - погледна го объркано.
- Знаеш ли защо е започнала?
- Преди много години от небето е паднала звезда, която е имала могъща магия. Боговете са я прибрали, но демоните са разбрали за съществуването ѝ. Боговете, за да предпазят звездата са се обединили, като са я използвали за създаването на десетата богиня. Най-могъщата от всички. Демоните побеснели и нападнали. Целият свят участвал във войната. Накрая боговете заедно с народите на земята са заключили демоните в техният свят с помощта на печата.
- Знаеш ли къде е печата?
- Никой не знае. Останало е тайна-
- Печатът е под вашият дворец - прекъсна я.
Луси го погледна изненадано. Наистина ли печатът държащ портите на долния свят затворени е бил под носът ѝ?
- Да. Не се учудвам, че не знаеш, скрит е на просто място, но невидимо за очите. Не можеш да го откриеш докато някой не ти го покаже. - облегна се на масата. - Печатът е нестабилен от доста години насам и явно е направил дупка достатъчна някои демони да излязат. - Луси се стъписа, но не го показа. – Нещата, които си видяла са Кошмари. Те взимат форма на нещо, от което повечето хора се страхуват.
- Повечето ги е страх от птици?
- Или е това, или нечии страх в кралството е бил толкова голям, че Кошмарите са приели тази форма.
- Сигурен ли сте?!- изплашено попита принцесата.
- Доколкото разбирам, от това което си видяла. По принцип Кошмарите са контролирани от един определен демон, но за твое и мое щастие е невъзможно да бъде освободен.
- Тогава кой ги контролира?
- Това е въпрос, на който не мога да отговоря.
- Извинявам се, че питам , но от къде знаете цялата тази информация?
- Срещал съм се с хора оцелели и разказали, лични преживявания, а и има много книги.
Думите на Гилтъндор някак си успокоиха Луси. Щом знае толкова много, трябва да знае и решението, нали? – помисли тя.
- Мисля че имаш нужда от почивка. Искаш ли да се изкъпеш? Може да ти стане по-добре. - попита магът приятелски.
Момичето не отказа предложението му. Един душ е добра идея. Най-накрая щеше да махне мръсотията от тялото си.
- Ела, ще ти покажа банята. - каза той и тръгна към втория етаж.
Луси стана от стола и го последва. Стъпалата скърцаха като колония от мишки. Бяха малки и тъмни. Кракът на принцесата не се събираше на едно цяло стъпало.
С първите стъпки на вторият етаж, Луси усети странно чувство. Сякаш стените я наблюдаваха и при най-малката грешка щяха да ѝ направят забележка. Дали това усещане идваше от скучният сиво-син цвят на стените или от странната картина закачена в ляво от нея. Просто имаше нещо странно.
- Банята е в дясно .- каза Гилтъндор като посочи вратата до Луси- Ще ти оставя дрехите пред вратата.
Луси просто кимна. Още не беше напълно отворила врата, но в лицето и се разбиха водни пари. Влизайки напълно в банята не знаеше накъде да гледа. Вътре беше толкова разхвърляно и цветно че погледа ѝ не знаеше къде да спре. Стените бяха нахвърляни с различни бои а пода беше покрит със стари дрехи стоящи там може би с месеци. В средата имаше една вана в която имаше застояла вода. От дясно до врата имаше тоалетка с подредени кърпи и четки. Единственото нормално и подредено нещо в стаята.
Луси я беше гнус. В двореца баните бяха по-обикновени. Не изглеждаха сякаш са се водели войни в тях. Тя се наведе над ваната и започна да оглежда колко е застояла водата. Не искаше да занимава Гилтъндор, все пак той и позволи да използва къщата му. Колкото и да я беше гнус тя топна ръка във водата. Беше студено. Толкова и се искаше поне да беше топла.
- Всичко наред ли е там вътре? - чу се гласът на Гилтъндор.
- Да да!- каза Луси.
- Забравих да ти кажа, че за да напълниш ваната почукай по нея два пъти. Оставям ти дрехите пред вратата. - каза той и тръгна.
Луси усети облекчение. Отиде до ваната и потупа два пъти по нея. Застоялата вода изчезна с потупванията. За миг ваната се напълни с топла вода пълна с пяна. Принцесата за миг се съблече и скочи във водата.
***
Ваната наистина се отрази много добре на момичето. Беше се успокоила и вече спокойна взе кърпа и я уви около тялото си. Косата и беше мокра, а капките падащи от нея се стичаха по лицето ѝ карай очите и да изглеждат още по-зелени.
Гилтъндор беше казал, че оставя дрехи пред вратата, затова Луси отиде да ги вземе, но нямаше нищо там. Беше странно. Отново я обзе това чувство, че стените я гледат. Бързо затвори вратата и се облегна на нея без да мърда, внимавайки да диша тихо. Постоя така няколко минути преди да започне да се чуди къде са дрехите.
- Къде ги е оставил? - измрънка си под носа.
Обърна се към тоалетката и ги видя. Беше странно. Не приличаха на мъжки дрехи, защото бяха много малки. Луси стоя и ги гледа сигурно десет минути. Реши да рискува и ги облече. Това наистина не бяха мъжки дрехи. Много добре ѝ стояха. Небесно синята блуза, с дантелени ръкави с голи рамене и бродерия на цветя, подчертаваше лицето ѝ, а черният кожен панталон очертаваше хубавите ѝ крака. Бяха по мярка.
Започна да се оглежда в огледалото и да се радва на външният си вид. Не спираше да мисли как дрехите се бяха озовали вътре. Дали Гилтъндор не ги е внесъл с магия?
По едно време обаче трябваше да излезе. Слезе по стъпалата като се опитваше да не се спъне. Стъпвайки на първи етаж, усети приятният мирис на домашно приготвена супа.
- Харесват ли ти новите дрехи? - каза Гилтъндор като обърна глава към Луси.
- Доста са хубави. - каза тя като му се усмихна.
- Радвам се - отвърна на усмивката. - Супата е готова! Сядай да ядем! - каза той като постави голям казан в ляво от себе си. Взе един черпак като загреба от нея. До него долетяха две купи. Той сложи внимателно супа и в двете. - С повече картофи или с по-малко? - обърна се отново към Луси, която беше седнала на масата.
- С повече моля!
Двете чинии като по команда скочиха на масата с по две лъжици до тях. Гилтъндор седна и той на масата и започна да се храни.
Всичко стана тихо. Чуваха се само тракането на приборите. На Луси и беше неловко. Трябваше ли да говори с него? Все пак щяха да са заедно доста време, затова би било уместно да си говорят.
- Та принцесо, каква е твоята магия? - попита Гилтъндор.
- Нямам такава, за да отговоря. - каза тя. Гилтъндор я погледна на криво
- Нали си от кралското семейство? - тя кимна. - Тогава защо нямаш магия?
- Не знам. Смятаме, че в рода на мама може да е имало някой без магия.
- Сигурно ти е било доста трудно.
- Да съм без магия ли? Не, никога не ми е било проблем.
Отново настъпи неловка тишина. Гилтъндор гледаше в чинията си и мислеше нещо.
- Наистина ли сте изял драконовия огън? - попита Луси с цел да поддържа разговор.
- Първо спри да ми говориш на Вие. Не съм важна особа, за да ми говориш така - тихо се изкиска. - И второ, да направих го.
- Може ли да ми разкажете...разкажеш как стана? - очите на Луси се напълниха с възхищение и интерес
- Няма много за разказване. Влязох в една пещера и просто се случи. - нищо не му се разбра. - От къде чу тази история?
- Някоя от прислужниците ми я беше разказала.
- Прекарваш ли много време с тях?
- Зависи. Ако братята ми ги няма и съм приключила със задълженията си... да. Интересна компания са.
- Май не си излизала много от двореца. - каза той като погледна Луси в очите.
- Като цяло да. Майка и татко не ме пускат да излизам извън двореца. Винаги са били много притеснени за мен.
- Защо много?
- Нямам магия, не мога да се защитавам. - каза тя като наведе глава. Бучка и влезе в гърлото.
- Да, но извън кралското семейство малко хора притежават магия. Не виждам как липсата на магия е пречела на това да излизаш навън.
- Това е най-доброто за мен.
- И в крайна сметка стоиш тук пред мен и разговаряме – котешка усмивка се появи на устните му – кажи, какъв смяташ, че щеше да бъде животът ти, ако всичко това не се беше случило?
- Сега щях да съм в двореца. Да уча и чета по цял ден предполагам.
- А след време?
- Най-вероятно щях да стана съпруга на някой принц. – усмивката му помръкна - Всъщност вече познавам кандидата. Трябваше само да се уточнят подробностите.
- А ти... искаше ли да се омъжиш за него?
- Защо задаваш толкова много въпроси? – сопна се Луси. Това вече е твърде лично, но реакцията на Гилтъндор беше просто тихо изкискване
- Извинявай извинявай. – рече той в отговор. След няколко минути умисъл, лицето му отново стана сериозно – Значи не можеш да се биеш? Отраснала си с трима братя и не можеш да се биеш?
- Да, не аз си играх с тях, те си играха с мен на кукли. - засмя се леко.
- Ако не можеш да се биеш, аз ще те науча. - каза той като и се усмихна.
- Много мило от твоя страна, но не е нужно.
- Не не не, хайде ела!- каза той като стана от стола си и застана в празното пространство на стаята. - Спокойно няма да те удрям силно.
На Луси и се стори забавно. Стана и тя от стола и отиде при Гилтъндор. Той сви юмруци и застана в бойна поза. Луси последва примера му и се опита да застане по същия начин.
- Важното при боя е да гледаш в очите на другия. Наблюдавай го.
Луси се съсредоточи. Впи поглед в червените очи на Гилтъндор и само чакаше той да помръдне. И двамата знаеха че това подобие на бой е на шега. Започнаха да се бият, но не спираха да се смеят. Луси замахна с цел да опита да удари магьосника, но той го очакваше.
- Добър опит, но спри да гледаш къде смяташ да удариш. - усмихна и се със зъби.
Луси погледна в неговите очи, но се бе разсеяла. Той вече я бе хванал и метнал през рамо, сякаш щеше да я краде. Бурен смях озвучи къщата. И на двамата им беше весело. За миг неловката тишина по време на обяд беше забравена. Не можеше да кажеш, че са се запознали днес. Толкова близки си изглеждаха.
- Как е там горе? - каза Гилтъндор.
- Доста не удобно бих казала. - засмя се тя
- Не удобно ли? А така? - започна да я върти. И на двамата им стана още по-забавно. Смяха се като деца, толкова невинно и силно.
Отнесени, Гилтъндор преплете краката си като се строполи на земята заедно с Луси. От големия килим се вдигна прахоляк. Принцесата се бе озовала върху тялото на магьосника. С ръка можеше да усети здравите му мускули и да чуе с ухо сърцето му, как пърхаше като пеперуда.
Хвана я срам. Бързо стана от мъжа и се изтупа. Прекара ръка през русите си коси, за да скрие колко се бе изчервила. Гилтъндор от негова страна стана с ухилено изражение.
На Луси отново й стана некомфортно. Докато седяха, тя се опитваше да не осъществят очен контакт.
- Става късно, имаш ли къде да останеш? – попита Гил.
- Не наистина. Нямам приятели, не се задържам на едно място и нямам пари.
- Искаш ли да останеш тук? За да може да работим най-ефикасно заедно смятам, че трябва да живеем под един покрив – каза той и се изкиска.
- Така да бъде – рече Луси. Гил я погледна в очите преди да попита – да ти покажа стаята? -
- Да моля! - каза Луси като се опита да не го гледа.
Качиха се на вторият етаж. Гилтъндор застана до вратата на банята и скръсти ръце. Принцесата се учуди какво става, затова и тя се спря.
- Не не не! Върви напред. - каза мъжът като я побутна напред. - Къщата трябва да реши къде ще спиш.
Отново дойде онова чувство, сякаш милион очи гледат право в Луси. С всяка крачка, която правеше, атмосферата се пълнеше с напрежение. Стигна до трите врати в ляво по тесния коридор. Две на широката стена и една пред нея.
- Коя да отворя? - попита Луси
- Изчакай. Просто спри да се движиш. - отговори червеноокия мъж.
Спря се за миг и вратата пред нея изскърца. Луси настръхнаха от скърцането. Старата врата се отвори напълно. Момичето прекрачи през нея и започна да оглежда. Имаше голямо двуместно легло залепено за стената, голям гардероб, а до него също толкова голям шкаф нареден с книги и странни играчки. По земята имаше дрехи. Тази стая принадлежеше на някого.
- Има грешка! - обърна се към Гилтъндор. - Тази стая вече е заета. Личи си, че някой спи тук.
Мъжът притича до момичето и се опря на рамката на врата.
- Да, това е моята стая. - изръси той.
Думите кънтяха в главата на Луси като ехо. Опитваше да сдържи колко й беше неудобно дълбоко в себе си. Вместо да започне да се изчервява и да избяга, тя просто се обърна към него и се усмихна.
- Явна сме съквартиранти. - отвърна Луси опитвайки се да не поддаде.