Печатът: Съюзът на народите

~32~

   Принцесата тичаше. Прескачаше избилите корени на дърветата и гледаше напред. Не знаеше на къде върви или какво ще прави, просто искаше да се махне от онази къща. Искаше да избяга от Гилтъндор . Мокрите пътечки направени от сълзите ѝ бяха изсъхнали и изчезнали. Сърцето ѝ биеше като на заек. Когато вече бе достатъчно далеч и усети как краката ѝ започват да я болят се спря. Пъпките на дърветата бяха започнали да цъфтят, но пролетният бриз разпръскваше по земята малките листенца.
Момичето се подпря на едно дебело дърво, за да си поеме въздух на спокойствие. Леко обърна главата си към високите скали, зад които бе скритата къща на Гилтъндор. За миг бе забравила за демона, който живееше там. Прасците ѝ я стегнаха здраво и русокосата нямаше друг избор освен да седне. Бързото ѝ дишане бе много шумно. Облегна глава назад и притвори очи.
Въздухът около нея запозна да става притеснително студен. Луната блестеше, осветявайки до ниска степен гората. Из храстите и тъмните сенки на дърветата се чуха заплашителни ръмжения. Пулсът на принцесата както се беше успокоил изведнъж заигра притеснено. Около нея в мрака се чуваха пукане на пръчки и шумолене на настъпена трева. Вълчи стонове засвириха и момичето започна да трепери. Сърцето ѝ бе на път да спре. Четири сиви вълка с бавна хищническа походка излязоха от сенките на дърветата. Жълтите им очи гледаха право в душата ѝ. Стояха спокойно, но страхът на принцесата започна да ги подразва. Най-големият от тях, сигурно алфата на глутницата , леко показа жълтите си зъби.
Луси се вцепени. Останалите три вълка ѝ се озъбиха и тя остана не подвижна. Искаше да се бие, но не можеше. Прикова ръцете си за кората на дървото и зачака алфата да нападне. Започна да изпраща молитви към Десетте богове на ум. Надяваше се на чедо. Магията течаща във вените ѝ сякаш бе спряла. Веднага щом големият сив вълк се хвърли към нея, принцесата протегна дясната си ръка нагоре с цел да призове светлата стихия. За нейно щастие от дланта ѝ се показа малко слънце светещо право в ретината на вълка. Той изскимтя и се хвърли на твърдата земя по гръб. Започна да се въргаля, изправи се и започна да скача докато стискаше очите си. Другите вълци се нахвърлиха върху принцесата. Но не успя да избегне нападението и те се строполиха върху нея. Мяташе ръце, крака, тяло в опит да избута поне един от тях. Челюстите им закачиха горният слой на дрехите ѝ, правейки големи дупки. Опитваха да захапят кожата ѝ, но тя се бореше.
Успяха да я захапят няколко пъти. Болката бе непоносима. Кръвта и бе като пир за жестоките животни. Когато вече нямаше сили да се бори, се остави на смъртта да я прегърне. Хищниците започнаха да ядат плътта ѝ без да се замислят. Болеше, но принцесата бе твърде уморена да вика. Издишаше дълго и умерено. Вълците се отдръпнаха. Луси усети как зъбите им се отдръпват и тя повдигна глава.
Из дърветата се показа фигура. Висока и слаба. Принцесата бе твърде, замаяна за да види. Образът държеше тежък меч. Животните започнаха разногласно да ръмжат срещу сенките. Луси не изпусна шанса, събра сили и започна да лекува раните си. Слепият вълк бе спрял да се мята, а вместо това търкаше муцуната си в земята.
   Когато светлината покриваща раните на принцесата спря, непознатият образ вдигна меча си в въздуха и го размята. Облаци се събраха пред звездите и огромни светкавици засвяткаха. Насочи островръхия си меч към вълците и с един незабележим жест, три светкавици се спуснаха надолу и удариха телата на вълците. Строполиха си като тежки чували на земята, вдигайки пепел във въздуха. Облаците се разотидоха, слепият вълк започна да ръмжи. Луси се изправи бавно, само за да види как непознатият хвърля меча си точно към главата на животното. Проби черепа му и падна мъртъв.
Принцесата не смееше да каже нищо или да направи нещо. Виждайки само колко точен бе с острието момичето не желаеше да го провокира. Мечът му би на два метра от нея. Луси забеляза оформените около дръжката метални пластини. На върха на дръжката, макар и малка, стоеше златна роза с рубин. На самото острие, което бе наполовина в главата на животното, с малък шрифт можеше да прочете думите с които рицарите даваха клетва към краля на Минерва. Раменете ѝ настръхнаха само при мисълта, че този е убил някой от рицарите и го е ограбил, тя се ядоса.
Непознатият отиде до трупа на вълка и извади рязко меча си. От кръвта се вдигаше пара. Прибра оръжието и приклекна. С малко ножче започна да сваля кожата на вълка, без да забелязва Луси. Тя обаче видя, че непознатият не й обръща внимание. Помисли си, че просто чака удобният момент, в който отново да призове светкавиците и да я убие. Реши да действа преди него. Събра смелост и с бърза, но тиха крачка, се хвърли върху фигурата.
  Не смяташе, че постъпва глупаво. Мечът принадлежеше на кралската армия и момичето искаше да го вземе. Събори го на тревата и започна да го налага с лакти. Мъжките стонове и познатият тон накараха Луси да се спре. Качулката закриваща лицето на мъжа се бе надигнала и лунната светлина падаше точно върху лицето му.  Момичето се отдръпна бавно от тялото, покривайки с ръце устата си. Зелените очи, мръсно русата коса и бялата му кожа разстроиха принцесата. Осъзнавайки, че Симон седеше пред нея тя заплака. Момчето от своя страна повдигна глава и посрещна погледа на сестра си. Отвори уста от изненада.
- Луси?- попита едвам шепнешком. Момичето се хвърли върха брат си като уви ръце около тялото му. Сълзите ѝ се стичаха, а тя дори не се опитваше да ги спре. Отделиха се и той сложи дланите си върху лицето ѝ.- Какво правиш тук?- пророни през сълзи той.
- Ти какво правиш тук?- отвърна тя, хващайки ръцете му.- Къде са останалите?
- Те не успяха да избягат.- Момичето толкова се радваше да види брат си, че не обърна внимание на казаното от него. Емоциите я връхлитаха от ляво и дясно. В далечината се чуха много вълчи стонове. Симон погледна към тъмнината и издиша.- Нека се махаме от тук.
  Избута сестра си и стана, грабвайки я за ръката. Нахлупи качулката си и се затичаха навътре в гората. Мъртвите вълци бяха оставени да се разлагат на земята. Със сигурност кръвта на слепия вълк привличаше чрез миризмата си останалата част от глутницата.
   Принцесата се опитваше да не падне през целия път. Брат ѝ се спря и се наведе. Започна да разхвърля разни клони и треви докато не разкри дървена врата. Отвори я с лека сила и направи знак на принцесата да го последва. Симон без никаква мисъл скочи долу. Луси погледна назад. Чу отново виенето и се спусна надолу. Повлече и вратата, затваряйки я рязко.
   Падна на меко. Не можеше да види нищо, освен тъмнината. Осети мазолестата ръка на брат ѝ да я повдига и да я повежда към светещ тунел. Започнаха да се чуват множество гласове. Намираха се в огромно помещение. Бяха на платформа с каменни стъпала водещи към основата на мястото. Подът бе мръсно бял от всичката мръсотия. Около стотина и нещо легла бяха подредени. На тях лежаха ранени мъже носещи военните униформи на кралството. Останалите войници, които не бяха ранени носеха храна или пренасяха неща, но веднага щом Симон и Луси привлякоха вниманието им, пуснаха всичкия товар или оставиха заниманията си. Коленичеха и в синхрон казаха:
- Да живее принц Симон! Да живее принцеса Луси!