Печатът: Съюзът на народите

~19~

   „Предишния път тук беше слънчево" помисли си Луси. Поляната от предишния й сън беше същата, но сега тук беше мрачно, а звездите бяха обсипали небето като малки очи гледайки към нея. Извърна поглед от тях като го върна на дървото, под което в предишния й сън си играеха децата. Макар и празно когато дойде, сега беше заето от момче с гръб към нея, обърнало лицето си към луната. Луси можеше едвам да различи чертите на лицето му и дрехите му. Носеше черна риза и панталони, а луната едвам придаваше на тъмната му коса леки оттенъци. Чакаше ли я или просто беше част от пореден сън? Стори й се, че той не я беше забелязал и когато сложи ръка на рамото му, той едвам забележимо трепна.
- Здравей принцесо – рече той тихо.
- Здравей и на теб – отвърна тя. – Какво правиш тук?
- Чаках те, а не мислех, че мястото е забранено за посетители.
- Не е забранено, но не очаквах да сънувам това място отново, макар и под друга форма.
- Тъмно и мрачно? – каза леко на шега
- Тихо и освобождаващо. – при думите й, той трепна
- Не трябва да оставяш на едно място да развива такива чувства в теб.
- Казва го човекът, който ми изпраща съобщения в просъница – каза Луси и се изкиска – ти беше нали? Този, който чух да казва „Чакам те" преди няколко нощи.
- Хвана ме – рече момчето и вдигна ръце в знак за предаване.
- Защо го направи?
- Защото исках да говоря с някого.
- Но ти не си ли само част от въображението ми?
- Наречи ме както искаш Лус, но аз не съм обикновено привидение.
- Но ето, че ми знаеш името – каза Луси и се изсмя отново последвана от момчето.
- Как да те накарам да ми повярваш? – попита той с лека усмивка.
- Кажи ми истина, която не знам. – рече Луси закачливо.
- Мисля, че е време да се събуждаш.
- Чакай, защо? Тъкмо почнахме да си говорим!
- Чакат те, не искам да те задържам повече. Ще се върна, обещавам. Не забравяй да си обуеш кожените панталони!
- Луси събуди се! Всички само теб чакаме!- Офелия започна да потупва принцесата в опит да я разсъни. Тя рязко се изправи. Погледа ѝ започна да шари из стаята, спирайки се върху червенокосата.
- Какво става? Къде отиваме?- объркано започна да разпитва. Офелия отиде до гардероба и извади дрехите на Луси. Постави ги на стола в близост до тоалетката и обърна глава към нея.
- Гората на феите. Не си забравила нали?
Луси веднагически стана. Започна да се преоблича. Протегна ръката си нагоре в опит да се разтегне. Когато видя платнения панталон, оставен й от Офелия, думите на момчето зазвъняха отново в съзнанието й и протегна ръка към кожените панталони. Трябваше да му се довери, нали? Завърза и двата си ботуша и слезе при останалите.
- Крайно време беше да слезеш!- каза Гилтъндор завъртайки глава иронично.
Луси се извини. Застава до Акулария като ѝ се усмихна нежно. Огледа промяната във външния й вид. Магът ѝ бе осигурил хубави нови дрехи, които да я топлят през пролетно-дъждовното време. Синьо яке със златни окраски и огромен бродиран октопод на гърба. Бе със прилепнали кожени панталони и ниски ботуши с висок ток, оформяйки малките ѝ глезени и дълги крака. Зед седеше пред нея и се прозяваше. В ръка държеше малка порцеланова чаша с течност.
- Вече всички сме се събрали, нека тръгваме. Гората на феите не е близо.- с това магът премахна килимчето лежащо пред входната врата, откривайки нарисуваните с бял тебешир символи. Изрече заклинанието и всички прозорци светнаха. Устата на Акуария увисна. Веднага щом всичко стана нормално отново, русалката излезе от транса, в който бе попаднала. - Излизайте един по един!
- Какво се случи? Къде сме?- паникьосано започна да разпитва Акуария. Офелия се доближи до русалката и я хвана за рамото.
- Спокойно! Това е бърз начин за телепортация в кралството. Не се притеснявай!- каза крилатото момиче с цел да я успокои.
  Акуария издиша тежко. Хвана нисичката си приятелка за ръка и тръгнаха. Излизайки от къщата в лицата им се вряза чист въздух. Около тях бе пълно с красиви зелени дървета, таман събудили се от зимният си сън. Зелената трева бе избила от почвата и разкрасяваше пустата земя. По това време на годината още бе рано за пролетните цветя да цъфнат, но в по-високите храсти си личаха любовничетата. Небето бе пълно със сиви облаци, прелитаха и птици. Момента, в който Луси вдигна поглед към небето, не съжали, че е обула кожения панталон. Трябваше ли да каже на Гил за него?
- Гората е на юг от тук. На там сме.- магът посочи малка светла пътечка из дърветата.
Групичката закрачи напред. Из гъстите шубраци живееха катерици и най-различни горски животни. Ранният пролетен ветрец приятно се удряше в клоните на високите дървета. Малката горска пътечка правеше остри завои, от които лесно можеше да ти стане лошо.
- Колко дълго ще ходим?- попита Офелия. Чувайки това Зед завъртя очи, но не каза нищо.
- Доста.- отговори ѝ Гилтъндор, не обръщайки глава към нея.
  Пътят не бе тежък за изминаване. Луси бе забила поглед в природата около нея. В нейните очи всички птици, всяко листо бе нещо наистина ново в нейният свят.
- Луси, искаш ли да играем на игра?- попита Офелия.
- Разбира се!- въодушевено каза принцесата.
- Играта се казва ,,Виждам с малкото си оченце...".- усмихна се червенокоската.
- Как се играе?
- Много лесно! Избираш си нещо около теб и го описваш без да казваш какво е. Ето един пример.- започна да върти глава на ляво на дясно в опит да намери нещо.- Вижда с малкото си оченце нещо русо! Сега ти трябва да познаеш какво е.
- До не съм аз?- объркано попита Луси.
- Да! Сега си ти.
- Добре! Нещо помисля.- започна да шари с поглед.- Виждам с малкото си оченце нещо високо и кафяво.
- Да не е дърво?
- Да! Много си добра в този игра!- усмихна се принцесата.
- Виждам с малкото си оченце...нещо синичко!
- Онези цветя?- попита Луси. В отговор получи негативно кимане.- Онази река?
- Не.- разкикоти се Офелия.
- Нямам си и на представа. Какво е?
- Небето.- засмя се шумно.
- Как не се сетих?- засмя се елегантно принцесата. - Мой ред. Виждам с малкото си оченце, нещо високо и синьо. Има и доста ярко жълто.
- Да не описа Акураия?- Луси кимна положително.
- Не искам да ви развалям удоволствието, но ми лазите по нервите. Млъкнете!- обади се Зед. Офелия погледна злобно.
- Мой ред отново! Виждам с малкото си оченце нещо много високо, нервно, избухливо, убиващо удоволствието.  Да продължавам ли?- скръсти ръце пред гърдите си. Зед просто изпуфтя и продължи по пътя си, а Гил се ухили.
- Това е доста сложно. Може ли още повече улики?
- Да! Доста е мускулесто,  но това не е заместител факта че е слаб в любовта.- усмихна се на Зед злобно.
- Това още повече ме обърка. - натъжи се принцесата.
- За Зед ти говорех. - принцесата погледна учудено.
- От кога той е бил изобщо заинтересуван от лю...
- Тихо!- каза Гилтъндор прекъсвайки принцесата. Всички погледнаха. - Сега преминаваме през място, в което не е хубаво да се говори.
- Защо?- попита тихо Луси.
- Хората тук не са дружелюбни. Вървете спокойно и не говорете с никого!- бавно пристъпваха.
  Навлизайки в селото първото нещо, което Луси видя бяха наполовина срутените къщи. Някои от тях имаха дупки в стените, други път нямаха покрив. Трудно можеше да си представи, че хора живеят там. По улиците на малкото село се виждаха селяни. Ходиха бавно и провлачено. Принцесата избягваше да поглежда към тях. Разминаваха се с тях без да издадат и звук. Невниманието, което показваха гражданите на селото, доведе до сблъсък между Луси и един човек.
- Много се извинявам!- каза веднага по навик. Човекът срещу нея погледна принцесата с празен поглед. Цялата настръхна щом видя пустите му сиви очи. Долната му челюст падна на до земята. От гърлото му започна да излиза черна течност наподобяваща мастило. Принцесата  не помръдна от страх. Течността започна да пада на земята образувайки локви.
- Бягайте!- изкрещя Гилтъндор, като грабна принцесата и я метна през рамо. Изведнъж всички жители започнаха да плюят черната течност.
  Офелия показа крилата си. Обърна се към тълпата и замахна с тях. Силният вятър, който се бе образувал отблъсна зомбираните хора назад, но не за дълго. Краят на селото бе на метри разстояние. Краката на групичката не спираха да се движат. Странните граждани бяха зад тях. Движеха се бавно, но пак ги настигаха. Последни пет метра. Бавно започнаха да се уморят. С последни сили скочиха, излизайки от селото. Тълпата от замеряни хора, като чели вече не ги виждаха. Спряха се и си тръгнаха.
- Какво беше това?- изкрещя изплашено Офелия.
- Това беше проклятие. Това село е така от векове.- каза Гилтъндор.- Не трябваше да говорите с тях!
- Извинявам се. Не бе нарочно.- притесни се принцесата. Доброто й сърце започна да бие учестено, когато Гилтъндор я погледна.
- Нека вървим. Нямаме повече време за губене. Скоро ще се стъмни, а и май ще завали.