The chosen one

Глава 34 🔥

И изведнъж отворих очите си, но не бях в замъка. Ведега и Маркъс ги нямаше. Освен това, пред мен се изнасяше безкрайно небе, а аз сякаш лежах на стъкло. Дори под мен имаше облаци. Станах, но нямаше никой и нищо. Къде съм? Къде е Маркъс?
"Ъм, има ли някой тук"
Извиках, нямаше никой. Единствено само егото от гласа ми се разпростря в безкрайността. Не може да съм умряла, нали?
Изведнъж се образува торнадо от сенки пред мен. Не ми беше неизвестно откъде идваха, защото нищо около мен не промени посоката си.
След като сенките се разсеяха се разкри една жена, на възраст и височина горе-долу като мен. Беше облечен в тъмно лилава рокля, златно украшение около торса, прлищчащо на клонче направено от злато и отгоре на всичко черно наметало, което беше чак до земята и се влачеше. Жената първоначално гледаше надолу, безмълвна.
"Коя си ти"
Изведнъж жената повдигна глава, погледът ѝ ни накарал и най-снелия юнак да замръзне на място. Тръпки побиха по целия ми гръб но нещо ми казваше, че жената не беше в състояние да ми навреди.
"Името ми е Ерна, силата, която се предава от поколение на поколение в семейството ти, Киара"
"Киара? Мисля, че е станла някаква грешка. Името ми не е Киара, а Мариелла"
"Няма такова нещо като грешка на това място. Намираме се в домейна на несъзнаваното или по-просто казано дълбините на твоя ум. Живяла съм тук от хиляди години, а мястото се събужда само когато човека стигне до краен предел, зависещ само от него. Историята ми датира още от древни времена, още която не е имало записи дали демони, вампири или вещици съществуват. Значи, ти си избраната за следващата пазителка на това измерение? Предците ти са говорели много за теб преди да се появиш"
"Не те разбирам за какво говориш. Какво предци? Аз съм просто обикновено момиче, което до преди няколко месеца не знаеше, че дори такива неща съществуват. Каквото и да е, искам да ме върнеш обратно при Маркъс, за да му помагам в битката"
"Много неща ще останат неотговорени за теб, но знам колко много държиш на този мъж. От самото начало съм ви наблюдава през товите очи. Ще те върна, за да помогнеш на приятеля си, но в един момент аз ще те призова обратно тук, в момент който аз реша. Щом ще бъде така. Но знай едно - ти си нещо, далеч от рамките на обикновеното. Време е да спреш да мислиш да предишния си обикновен, измислен живот и да започнеш да мислиш за живота си тук. Сбогом, за сега, Киара"
Земята под мен сякаш се отвори и попаднах в пълна тъмнина. Не знаех колко време падах, струваха ми се сякаш с часове падах към неизвестното. И изведнъж туп! Паднах и затовтих очи, но по същото време отворих ги отворих, за да видя ранената ръка на Маркъс, стоейки от едната ми страна, а богиня на огъна от другата ми страна, гледайки съсредоточено към мен. В този момета аз почуствах, че битката е приключила, но сигурно съм изглеждала загрижена към ръката на Маркъс, който веднага се опита да я скрие зад гърба си.
"Явно все още не знаел как да контролираш силите си, а? Ако беше на мястото на някои от предците си, можеше да ме убиеш само с поглед"
"Значи най-накрая разбра, че не те лъжем? Трябваше да ме уцелиш с огнен зал, да раниш ръката на Маркъс и чак тогава да спреш с битките"
"Вината не е моя, вие бяхте тези, които се натрапиха тук. Значи, искате колието ми? По-различни сте от останалите, които идват тук да познават дарове за мен, а вие искате да вземете нещо от мен. Разкажете за плановете си, но първо нека се махнем от тази зала. Нека отидем на по-добро място за предлагане на такива сделки"
Маркъс ми помогна да стана и заедно с Ведега излезнахме от залата, в която до преди малко се мятаха огнени кълба.
"Хей, избраната, преди ставало ли е така, да губиш съзнание? Няма да те питам какво си видяла, защото съм срещала много такива преди теб и съм напълно запозната със ситуацията"
"Това означава ли, че всъщност знаеше за какво сме тук и все пак реши да се пробваш да ни убиеш"
"И без това изглеждате като новаци приключенци, които даже не знаят за какво пътуват и къде отиват. Този мъж Маркъс, ако мога да му вярвам е могъщ войн, оцелял след битка с покровителя на тъмнината. Ами ти? Та ти си тази, пред като трявба да се кланя след като всичката тази лудост приключи. Аз няма да оставям живота си в ръцете на неопитен демон и съм сигурна, че не съм единствената, която го искам"
След думите на Ведега, аз се замислих върху казаното от нея. Всъщност, тя беше права. Кой би си оставил съдбата и живота в ръцете на неопитно същество като мен? От толкова време съм тук, а чак сега разбрах каква ми е мисията тук. Аз съм Избраната, и това е моето измерение, което трявба да пазя. Колкото и да си искам стария живот, колкото и да искам да срещан приятелите си дори само за 5 минути или за момент да ги зърна, но не.
"Мариелла крие повече сила отколкото човек може да си помисли. Истината е, че тя е от друг свят и не знае особеностите на този. Осменайсет години е живяла без да знае наистина коя е"
"Няма значение откъде е Мариелла, родината на всеки избран пазител винаги е било това измерение, този свят. Не знам какъв живот си живеела Мариелла, но ти не си от онзи свят от който първоначално дойде. Но това ще остава на родителите ти да го обяснят. Аз не се меся в семейни разговори"
Това е лъжа, нали?
Нямаше време да питам Ведега дали казаното от нея е вярно, защото пред вече стояха портите, които ни делят от така желаната огърлица. Бяха затворени с магическо заклинание, изписано по рамката на портите. Бяха прекалено големи, за да се видят изцяло без да се разкарваш от единия край до другия. Докато с Маркъс все още се взирахме във вратата, Ведега само с леко докосване по масивната дървесина, успя да отключи заклинанието. Там, където имаше цепки и различни детайли на вратата се изпълниха с енергия в червен цвят и на тъмнината можеше да зърнем какво е издялано на вратата. Беше илюстрация на вулкана, в който се намирахме, а на върха стоеше Ведега обгърната с пламъци. Гледката беше приказна.
Портите се отвориха, а отвътре беше стая, изцяло в мрамор. Все едно навлизаме в изцяло различно място. Нямаше нищо общо с мястото, на което бяхме преди около час. Химията зала изглеждаше все едно е бална зала, излязла от приказките, кото ни четат като малки. Злато, дърво, мрамор, а в края на злата се извисяваше на висок подиум златен трон. Нямаше смисъл да се чудя на кой е, на Ведега е. А в центъра на залата се намираше огърлицата, окачена на пиадестал, защитена от четирите посоки със стъкло.
От всички, скъпоценни камъни, които съм виждала през живота си, тази огърлица беше на космическо ниво. Изглеждаше сякаш е отвъд този свят. Златната нишка, кърваво-червените рубини, с ежно белите перли, златните детайли, пължяши по рубините в хиляди малки завъртулки образувайки рамка около рубините - наразрушвайки тяхната неземна перфектност.
"Еха... огърлицата е толкова перфектна"
Дори не осъзнах, че съм казала това на глас.
"Такива са притежанията на боговете. Божествено красиви, а хората които искат да ги вземат са своя облага са много"
"Затова ли си скрила храма до такава степен, че караш хората да мислят, че не съществуваш"
"Ако имаш ценност да пазиш, пази я до края" на това ме научи един стар приятел, който вече не е жив. Затовтих се в този храм, за да нямам нищо общо с повече войни и конфликти между нациите. Омръзна ми хората да ползват религията като оръжие. Това е култ, към който се кланяш. Но нека спрем до тук. Дошли сте за огърлицата, доказахте, че не идвате с намерения да я откраднете и да ползвате силата ѝ за себе си. Остава да ви я дам"
"Благодаря ти, о, богиньо" каза Маркъс, отдавайки почет на богинята, но тя не се впечатли много.
"Недей с формалностите сега, можеше да го направиш още в началото, вече е прекалено късно. Всъщност преди да тръгнете вземете това писмо със себе си. Когато отидете при богинята на природата за нейния предмет ѝ го дайте. Тя сама ще разбере за какво става въпрос"
Писмото, което Ведега ни беше дала беше сгънато ъгълче до ъгълче, без никакви дефекти, беше увито в коноп, който беше запечатан с кърваво червен восъчен печат с емблема на огън.
"Няма да забравим да ѝ го дадем"
"Дано, сега вземете това, за което сте дошли, надявам се тази моя дранкулкка да е от полза"
"Всеки божествен предмет е в полза на обикновения човек" обади се Маркъс докато аз се запътих да взема колието от затворения пиадестал.
"Не се самозалъгвай толкова, рицарю, може всеки божествен предмет да е красив, приказен, изящен - дотолкова, че хората да се кланят пред него. Но, може би го казвам защото съм богиня, тези предмети, не са повече от обикновено предмети за нас. Да може да ги ползваме в битки, като накити, част от облеклото, но с времето те са просто като обикновени предмети за нас божествата"
Колкото повече се доближавах до колието, толкова усещах топлината на огнената сила в него. С всяка крачка се чувствах сякаш прекосявам горещите пустини на Земята. Но с магическите трикове успявам донякъде да залъжа атмосферата, която колието създава, като създадох невидим леден щит по себе си. Стигнах до пиадестала, отворих го, и колието засия, усетило магическото присъствие около него. Взех го, затовтих пиадестала и се върнах към входа, където стояха Маркъс и Ведега.
"Още един божествен предмет е взет, може да продължаваме към следващия"
"Надявам се това колие да ви помогне в битката срещу злото. Когато всичко приключи, елате пак тук. За вас мога да оставя вратата си отворена"
"Благодарим ти Ведега, радвам се че стигнахме до общо разбиране"
"Радвам се, че вече разбираш съдбата си по-добре отколкото отпреди, имам предположение, че може да бъдеш чудесна пазителка някой ден"
"Да приема такъв комплимент от богиня може да бъде моята мотивация занапред. Благодаря за думите, Ведега"
Ведега ни телепортира пред вулкана след като се сбогувахме. С Маркъс яхнахме коне и се върнахме обратно в Хуга. Вече нищо не ни задържаше, но трябваше да се отбием при Делфи, Хари и синът им Астер за сбогом. Докато ни е нямало разбрахме от двамата родители, че Астер е направил подарък за нас, докато ни нямало. На Маркъс той подари медальон с малък дървен меч, а на мен ми подари такива с четка за рисуване - споменах му вечерта като ни приютиха, че обичам да рисувам. Аз и Маркъс се почувствахме леко гузни като се има предвид, че можеше да вземем дори едно камъче от дома на Ведега и да му го подарим. Но въобще не се стигне за това. Останахме при семейството за един обяд, напушихме главата на Астер с различни приключенски измислици за пътуването ни до вулкана, разбира се, не можеше да му разкрием всичко, все още е дете. След обяда се сбогувахме, вече наистина и беше време за новото ни приключение в търсене на следващия божествен предмет.